НОВИНИ

Статията на Георги Тодоров “Хилядолетната война: смисълът и промисълът в днешния църковен конфликт в Украйна” беше представена от автора като доклад (в съкратен вид) на конференция на ПСТГУ в Москва на 25 феввуари 2019 г.
Руският превод на статията можете да видите тук:
http://pstgu.ru/scientific/conferences/pages/megpravosl_kriz/

Хилядолетната Война:

смисълът и промисълът в днешния църковен конфликт в Украйна

Нашата борба не е против кръв и плът, а против … поднебесните духове на злобата. [Еф. 6:12]

Чедата Божии и чедата дяволови се познават тъй: всякой, който не върши правда, не е от Бога, също и който не обича брата си. Защото такова е благовестието, което чухте изпърво, – да любим един другиго, не както Каин, който беше от лукавия и уби брата си. [1 Иоан. 3:10-12]

Всичко в човешките деяния се осмисля само чрез непрестанната Война на лукавия срещу Бога – за нашите души – която ще продължи до край-време. А самото време ще продължава дотогава, докогато в тази незрима (и недуалистична) битка ще има човеци-победители, т. е. светци. Но за да бъдат победители в тази Война, те трябва да участват в нея – т.е. да бъдат воини.

Бог е Вседържителят, но лукавият властва (до време) в човешкия свят. Тази световна власт върху нас му отдаваме ние – чрез нашите грехове. От Адама насам човекът робува на греха. Затова лукавият, упълномощен от нас чрез греха, е князът на тоя свят. Затова светът лежи в злото. Затова в света – т.е. в нашите греховни сърца – неговата сила надмогва правдата Божия.

Но не винаги. Вечната временна битка продължава чрез Божието посолство на земята – Църквата. Чрез Църквата (т.е. чрез Бога) човек може да победи врага, т. е. злото-греха-смъртта. И воините-победители са смисълът на човечеството-света-времето. Наричаме ги светци. А светците-победители чрез своето богословие ни разкриват истинския смисъл и промисъл на човешките деяния.

Свикнали сме да мислим, под влияние на света, че богословието е абстрактна и непрактична дисциплина, откъсната от „живия живот“; че понятия като „Бог“ и „сатана“ са ненаучни. Всъщност е точно обратното: богословието е най-практическата наука и всички науки за човека са научни само ако се основават на православното богословие – което е изкуството на Войната.

Църковното противоборство в Украйна

През последните три години в Православието бяха извършени две пагубни деяния с ключово историческо значение – едното свързано с Крит, другото с Украйна. Във всеки човек е заложена съвестта като сетиво за пряко познание на истината; и ето: всички ние по съвест единодушно знаем кой е виновният за тези деяния и защо те са наш всеправославен срам.

Да, всички ние, единодушно и без съмнение знаем истината за двойното посрамване в Крит и в Украйна; и ето: самото съществуване на това изречения – което не доказва и дори не изказва истината, а я оставя да се саморазкрие в съвестта – е свидетелство-доказателство за тази истина. Гузната съвест не може да роди такова изречение.

Критския провал на патриарх Вартоломей, който се оказа исторлическа победа за Православието, вече обсъдихме по-подробно в книга с название „Крит – светският дух срещу светата Съборност“, а сега ще разгледаме накратко украинския църковен въпрос, в който става дума за същото.

В началото на 2019 г. Константинополският патриарх Вартоломей издаде в Истанбул томос за „автокефалия на Православната църква на Украйна“.

Питахме се: накъде ще тръгне мнозинството от православния украински народ? Какво ще се случи с храмовете, монастирите и лаврите в Украйна? Каква позиция ще заеме мнозинството от поместните Православни Църкви?

Но тези въпроси се отнасят до това, що е човешко, а меродавното е това що е Божие. Евангелието, като ни учи на богомислие, ни показва как дори първовърховният Апостол съгрешава чрез небогомислие:

И [Господ] начена да ги учи, че Син Човечески трябва много да пострада, да бъде отхвърлен от стареите, първосвещениците и книжниците, и да бъде убит… Но Петър, като Го взе настрана, захвана да Му възразява. А Той, като се обърна и погледна учениците Си, сгълча Петра и рече: махни се от Мене, сатана! защото мислиш не за това, що е Божие, а що е човеческо. (Марк. 8:31-33)

Не изборът на мнозинствата, не собствеността върху храмове и монастири, не позицията на поместните Църкви определят Божията истина. А обратно: Божията истина е изпитът, чрез който падаме и ставаме всички: миряни, патриарси, поместни Църкви.

Ще бъде велик празник, ако в случая всички изберат Божията истина и доблестно я изповядат пред човеците. Но това би било неочаквана радост. Голяма победа ще е, ако поне не съучастваме в злото.

При все цялата си хилядолетна историческа и политическа преусложненост, украинският църковен въпрос в своята същност е ясен и недвусмислен, според Словото:

Но думата ви да бъде: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия. (Мат. 5:37)

Всички в съвестта си знаем истината по този въпрос. И патриарх Вартоломей знае истината: че извършва историческо престъпление срещу Православието, срещу Църквата, срещу украинския народ, срещу Константинополската патриаршия.

(Разбира се, нямаме право да съдим Божия раб Вартоломей – Бог е Съдникът. Но ако деянията на патриарха ex cathedra погазват учението на Църквата, тези деяния подлежат на разобличаване, както ни учат светците.)

Богословието и неотделимият от него житейски пример на светците-воини, които са разобличавали подобни патриаршески деяния – Атанасий Велики, Максим Изповедник, Теодор Студит, Марк Ефески, Иустин Попович и пр. – единодушно свидетелстват:

Да, да. Деянието на патриарх Вартоломей е покушение срещу Православието.

Не, не. Деянието на патриарх Вартоломей не е православно, не е правомерно, не е право. Защото престъпва същността на Църквата – Христовата заповед за любовта, за братолюбието[1]:

Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго. (Иоан. 13:34)

Каин и Авел са братя. Бог ги е създал за братско любов. Но врагът на Бога е враг и на Каин, и на Авел. Именно той подбужда Каин смъртно да намрази Авел. И така той обсебва, т.е. подчинява (т.е. осмъртява) Каин.

Русите и украинците са братя. Бог ги е създал за братска любов. Но врагът на Бога е враг и на Русия, и на Украйна. Именно той подбужда някои украинци да се каинизират – за да ги обсеби-осмърти.

Земните врагове на Русия – измамени от измамника, че преследват „собствените си интереси“, а не неговите – творят каинизацията на Украйна. Те изграждат подвластната им украинска държава въз основа на русофобията. Но, ако изгради своятя самоличност чрез вражда към брата, украинството ще носи вовеки клеймото Каиново.

Затова земните врагове на Русия са всъщност смъртоносни врагове на Украйна (и неволно приятели на Русия). Те пробуждат и въздигат Русия да извади най-доброто от себе си (Светата Рус) – и изкушават Украйна да извади най-злото от себе си. Това би било плачевно историческо помрачение за украинския народ.

Творението на патриах Вартоломей е още по-плачевно. Измамен от измамника, че преследва „собствените си интереси“, а не неговите – той твори в каинизиращата се Украйна своя каинизирана украинска „църква“, своя „църква“ на братомразието. Зашото в истинската, каноничната Украинска Православна Църква православните украинци имат всичко, освен едно – русофобия.

Русофилията е от Бога.[2] Русофобията е от лукавия. Защото любовта е от Бога, а враждата е от врага. И защото същността на Русия е Светата Рус, а същността на Светата Рус е Православието. Затова няма и не може да има светец-русофоб. Не може да има истински християнин-русофоб. (Нито елинофоб, българофоб, франкофоб, германофоб и пр.) Богословската основа на русофобията е враждата срещу Православието.

Всеизвестно е, че църковната битка за Украйна е геополитически обусловена, но всъщност геополитическата битка за Украйна е духовно обусловена: битката за Украйна е част от Войната на Неправославието срещу Православието.

В сърцето си, т.е. пред съвестта си, т.е. пред Бога всички знаем кой тук е крив и кой прав. И това познание е истинно, макар светът да не го припознава за меродавно. Сърцето и съвестта са сетивата за пряко познание на истината, но тъй като познанието чрез сърцето и съвестта – като сетива – е лично, непосредствено, вътрешно, аксиоматично, то е „юридически“ и „научно“ недоказуемо.

За да предприемем интелектуално, системно, теорематично и доказуемо познание на въпросното събитие, трябва да проследим неговите смислови взаимовръзки с много други явления: богословски, исторически, геополитически, канонически, цивилизационни и пр.

• От съвременна геополитическа гледна точка нещата са ясни: за да отслаби Русия Западът (САЩ и техните васали) иска да раздели единната Руска Църква като създаде чрез подвластния си Фенер в подвластната си Украйна своя подвластна „православна“ русофобска псевдо-църква.
• Историко-каноничната страна на този въпрос също е изяснена. Наскоро тя беше убедително анализирана от проф. протопрезвитер Теодор Зисис, най-достоверния съвременен познавач на тази тематика. В края на своето изследване по въпроса той извежда 5 категорични извода, в които разобличава деянието на патриарх Вартоломей. Ето един от тях:

Киев е естествена и неотделима част от Руската Църква от началото на християнизацята на русите (988 г.). Константинопол е опазвал това единство на русите и тяхната Църква. Само зломислещите и неправомислещите Патриарси в периоди на чуждестранно господство са разделяли русите в църковно отношение, под латински или униатски натиск или влияние. Сегашното зломислие на Патриарх Вартоломей повтаря същата грешка перед лицето на геополитическия и културния натиск на Запада, който целенасочено култивира и насажда русофобия, на принципа «разделяй и владей».

• Каноничните нарушения на патриарх Вартоломей бяха посочени от много автори. Но каноничната страна на въпроса – дори когато е безспорно доказана – винаги може пак да бъде оспорвана. Дори богооткровените догматични истини на ІV Вселенски събор вече 15 века се оспорват от монофизитите. Многобройни Константинополски патриарси са били вероотстъпници (ариани, несториани, иконоборци, униати и пр.), но никой не каза: аз не съм прав.

Родословието на Украинската църква е сложно, т.е. дава храна за безкрайни спорове, ако има корист за спор. Но не в споровете се ражда истината в Църквата. Тя е безспорна, а ние се раждаме в нея, когато я оставим да се роди в нас: не чрез препирни и разпри, а чрез благодат, молитва, покаяние. Затова Апостолът ни предупреждава:

А от глупави разисквания и родословия, препирни и разпри върху закона отбягвай, защото са безполезни и празни. (Тит. 3:9)

Академичното изследване на украинския църковен въпрос е изключително важно, полезно, смислено. То непременно и неотложно трябва да бъде извършено. Но в същността си въпросът не е академичен, а бушува Война – на живот и смърт.

В следващите редове ще се опитаме да разгледаме военните действия и бездействия. За целта трябва да осмислим едно ключово макро-историческо събитие, толкова всеобхватно, че обикновено остава невидимо:

Хилядолетната Война

От близо хилядолетие насам западното Неправославие (което, промислително, нарича себе си „Западът“) води завоевателна война срещу Православието. Формално Хилядолетната Война започва в 1054 г., но корените й са по-древни…

Разбира се, световната война срещу Православието е от памти века и се води отвсякъде. Неправославието не е само „западно“, но и източно, и южно, и всякакво.

Но западното Неправославие – Западът – е съвсем безпрецедентно макро-историческо явление. Защото именно той поражда онази цивилизация, която преди пет века предприе и впоследствие успешно осъществи завладяването на света. От ХVІІІ век досега Западът е световният икономически, политически, военен, идеологически и цивилизационен Хегемон.

За разлика от другите Неправославия, които воюваха срещу Православието (нехристияните: перси, араби, селджуци, монголи, татари, османци и пр.), единствен Западът успя цивилизационно да завладее-обсеби-васализира „умовете и сърцата“ на православните народи.

Западът създаде първата в историята светска (секуларна) цивилизация, чрез която, закономерно, завладя света. Никога преди това нито една цивилизация не е завладявала света. И нито една от съществуващите днес цивилизации не може тепърва да завладее света без да стане светска, т.е. по същество да стане едно със Запада. Англо-американският демократизъм, френското републиканство, съветският комунизъм, германският хитлеризъм, китайският маоизъм – това са все проявления на единната секуларна Западна цивилизация, макар и върху различен субстрат.

Разбира се, цивилизационният световен триумф на Запада, не е „краят на историята“[3], защото човешките деяния са винаги предпоследни…

След отпадането си от Православието (1054 г.), западноевропейското християнство започва постепенно, в хода на вековете, да се разхристиянизира и секуларизира. Както посочва св. Иустин (Попович)[4]:

Със свеждането на християнството до хуманизъм, то без съмнение става по-повърхностно и с това се унищожава.

Именно постхристиянската секуларизация (човекоцентричност, хуманизъм, човекобожие) на Запада способства в най-голяма степен за завладяването на света. Този процес е естествен:

защото синовете на тоя век в своя род са по-досетливи от синовете на светлината. (Лука: 16:8)

Този процес е закономерен, защото колкото повече светът господства в Запада, толкова повече Западът господства в света,

Православието само по себе си не е цивилизация, а Царският път за спасение на човеците. Но то поражда своя – православна – цивилизация, която е съществувала в късната античност и през Средновековието (Византия, Грузия, България, Русия, Сърбия и пр.). Православната цивилизация е продължение на православната вяра във всички области на обществения живот: държавността, законодателството, образователната система, светогледът, културата, изкуството, науката, традициите и пр. За по-задълбочените изследователи на цивилизациите (Шпенглер, Тойнби, Хънтингтън) фундаменталната връзка между цивилизация и религия е несъмнена.

В хода на Хилядолетната Война Православната цивилизация е своего рода „външна крепост“ на Православието. „Вътрешната крепост“ е изградена от догматиката, литургиката, каноните, свещеното Предание и пр. През ХVІІІ-ХІХ век външната крепостна стена е превзета от Запада, или по-точно срината от Петър І (упр. 1682 – 1725), който „пробива прозорец“ в нея за да вкара триумфално в Русия троянския кон на Западната цивилизация. Секуларизацията и озападняването на православните народи в Османската империя от ХVІІІ в. насам е плавен и настъпателен естествен „просветителски“ процес, който идва и откъм Западна Европа, и откъм Русия.

Съвременните изследователи посочват различен брой цивилизации в наши дни. Самюел Хънтингтън в „Сблъсъкът на цивилизациите“ (1996) наброява до 9, сред които и православната. Обаче Матю Мелко в „Природата на цивилизациите“ признава само 5 (Западът, ислямът, Китай, Индия, Япония). Нийл Фъргюсън в книгата си „Цивилизацията“ (2011) е фокусиран върху противопоставянето на Запада, the West, и Останалото, the Rest, (представено най-вече от Китай, донякъде Индия) и не вижда Православието като фактор в днешния и бъдещия свят. Тази съвременна невидимост на Православието е обяснима именно с неговата цивилизационна васалност спрямо Запада през последните 3 века.

В Хилядолетната духовна и цивилизационна Война срещу Православието агресорът е винаги Западът, а Православието винаги е в отбрана. Няма православен еквивалент на ІV кръстоносен поход, униатството, ордена на йезуитите, Propaganda Fide, масонството, протестантското мисионерство, Библейското дружество, социализма, комунизма, икуменизма, феминизма, Холивуд, Ню Еидж, „новата нормалност“, фейсбук и т.н.

Завладяването на света от Запада се характеризира от Хънтингтън с горчива откровеност:

Западът завладя света не с превъзходството на своите идеи или ценности, или религия… а по-скоро чрез превъзходството си в прилагането на организирано насилие.

Колкото по-вярна става с времето тази истина, толкова по-трудна е за признаване от съвременните западни мислители – именно защото е все по-вярна, т.е. защото прилагането на организирано насилие, в неговите все по-перфидни, все по-вездесъщи и нагли съвременни форми, се стоварва върху самите „мислители“. Върховното организирано насилие е именно всеобхватният мисловен само-контрол – така добре описан от Оруел в „1984“…

Но нека да продължим с откровенията на Хънтингтън, които се споделят и от всички почтени западни мислители, доколкото са останали такива:

В настъпващия свят на етнически конфликти и цивилизационен сблъсък вярата на Запада в универсалността на Западната култура страда от три проблема: тя е неистинна; тя е неморална; тя е опасна.

Триадата „неистинна-неморална-опасна“ в съчетание с „вярата в универсалността“ на такава една идеология и с „превъзходството в прилагане на организирано насилие“ – този автопортрет на Западната цивилизация е показателен…

Украйна като граница и конфликтна зона

между Православието и Запада

И тъй, Хилядолетна Война на Запада срещу Православието включва непрестанни исторически усилия за налагане на една неистинна, неморална и опасна идеология чрез превъзходство в прилагането на организирано насилие. Ударите нанесени от Запада срещу Православието са безброй – зрими и незрими. Ето някои от най-видимите:

• 1204 – завладяването на Константинопол
• 1281 – Лионската уния
• 1439 – Флорентинската уния
• 1596 – Брестката уния
• 1609-1618 – полската интервенция в Русия
• 1696-1725 – реформите на Петър І
• 1812 – походът на Наполеон
• 1917 – Руската февруарско-октомврийска революция
• 1923 – Конгресът на Мелетий Метаксакис
• 1941 – походът на Хитлер на изток
• 1948 – назначаването на патриарх Атинагор от президента Хари Труман, с което Константинополската патриаршия минава на пряко подчинение на САЩ…

В повечето от тези случаи бойните действия – духовни, цивилизационни, а често и буквално военни – стават именно на землището на днешна Украйна. Тя от хиляда години се намира на външната граница на Православието, т.е. тя е жертва на непрекъсната и резултатна аргесия откъм Запада. Резултатът са събитията в днешна Украйна.

Разбира се, всички тези явления са многоизмерни, сложни. Безбожникът Хитлер, например, като средство в своята война срещу атеистичния СССР, възстановява православно богослужение в окупирани руски земи… Петър І е считал, че воюва не срещу Православието, а срещу неговата „изостаналост“ и „непросветеност“, срещу „безделието“ и „безполезността“ на монасите… За Труман Атинагор е бил важен не толкова като предател на Православието, колкото като оръдие на американската глобална експанзия срещу съветската…

Господстващата светска историография тълкува събитията с оглед на техните земни движещи сили и интереси – биологически, икономически, класови, социални, национални, имперски и пр. Тя априорно отхвърля понятието за Бог като меродавно в историята, а участие на сатаната в човешките дела е академично табу. Мнозина православни, подведени от секуларистичния подход, търсят земни конспирологични обяснения за осезаемата антиправославна сглобеност на света.

Всъщност антиправославнната всенасоченост се намира по-дълбоко – в духовното измерение. Не съществува съзнателна световна човешка конспирация срещу Православието. По-лошо е: антиправославнието е присъщо на света, то е естествено. Всички ние съучастваме в злото.

Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша. А щом върша това, що не искам, не аз го върша вече, а грехът, който живее в мене. (Рим. 7:19-20)

Грехът в нашето повредено естество е кукичката, на която сме неосезаемо хванати и незримо водени – от врага на Бога и на нашето спасение – в антиправославна посока. Грехът е антихристиянски, т.е. антиправославен.

Идолът, на който служим, е Егото – с неговия легион превъплъщения. Егоизмът е господстващото секуларно идолопоклонство; той е враждебен на Бога, т.е. на Божията истина, т.е. на Православието. Егоизмът, главният двигател на падналото човечество, е антихристиянски, т.е. антиправославен.

Нашият егоизъм, понеже е враждебен на Бога, е приятел на врага Божи. Затова, когато преследваме мнимите „наши“ егоистични интереси, ние всъщност служим на неговите интереси. Така той сглобява „нашите“ мечти, воли, дарби, постъпки, съдби в грехоцентрични обществени тела (политически, държавни, икономически, културни, лъжерелигиозни и т.н.), които пък развиват свои (грехоцентрични) интереси…

Тези привидни „наши интереси“ – лични, колективни, корпоративни, партийни, национални, глобални и пр. – са видимото над повърхността, с което привидно си обясняваме събитията, историята, света. А тяхната богопротивна същност е десетократната невидима част на айсберга.

Хилядолетната Война цели завладяването и капитулацията на православните държави и православните Църкви. Има различни видове и степени на капитулацията.

Пълната държавна капитулация е превземането на държавата от противника. Половинчатата е да станеш васал на по-силния; така придаваш на врага силата си и го правиш още по-силен.

Пълната църковна капитулация е открито да се отречеш от Православието. Половинчатата е униатството. По-прикритата е икуменизмът. А най-неосъзнатият вид вероостъпничество е цивилизационната васалност спрямо Запада. (Цивилизацията – включително секуларната – е неотделима от религията.)

Първият триумф на неправославния Запад срещу Православието е превземането на Константинопол от кръстоносците в 1204 г. (до 1261 г.). Същевременно и северните рицари вдигат походи срещу православните руси. Но победите на св. Александър Невски ги възпират.

Тук е уместно кратко историческо отклонение. В 1240 г., когато св. Александър Невски разбива шведите, Киев е превзет и съсипан от монголите. Игото на татаро-монголите над руските земи продължава векове. И когато руските княжества събират сили да отхвърлят това иго, те биват оглавени от Москва, не от първопрестолния Киев. В деня на славата, когато Светата Рус разгромява Ордата – на Куликовото поле (1380 г.), войските на русите се възглавяват от Москва, а Киев отсъства – той е под властта на Запада. Затова именно Москва-победителката става столица на обединяваща се Русия, а не плененият от Запада Киев. През ХVІ век Москва става столица на обединеното великоруско царство, а Киев се е превърнал в малоруска покрайнина – „окраина“[5]…

Такива са превратностите на историята. Но те се срещат повсеместно. Така например епископията на Византион до 324 г. е била подчинена на Хераклея. След като Византион става столица ролите се сменят и хераклейският епископ става подчинен на Константинополския.

Впрочем, по време на Куликовската битка митрополит Киевски и на цяла Русия е българинът св. Киприан – изпратен от Цариградския патриарх св. Филотей да утвърди духовното и църковното единство на Русия. След победата св. Киприан обединява Киевската и Московската катедра. Такъв е примерът на светците…

Но нека се върнем към ударите на Запада срещу Православието – този път чрез униите.

• Лионската уния (1274 г.) е сключена между папата и ромейския император-узурпатор Михаил Палеолог, който му се подчинява за да удържи властта. Но капитулацията е отхвърлена от вярващия народ и трае само до смъртта на Михаил в 1282 г.
• Флорентинската уния (1439 г.) е капитулация спрямо папата на цариградския император Иоан VІІІ и патриарх Йосиф ІІ (впрочем, българин, който умира във Флоренция веднага след като, казват, бил подписал унията…). Впоследствие православният отпор срещу унията води до бягството от Цариград на поредния патриарх-униат Григорий ІІІ Мама (1443-1450), който отива в Рим – на пряко подчинение на папата. И тук историята хвърля пряка светлина върху събитията в днешна Украйна.

При сключването на унията глава на Църквата в руските земи е митрополит Исидор, номинално Киевски, но всъщност Московски (защото Киев е под властта на Запада). Исидор е униат, но православна Москва отхвърля неговото униатство. Не „стадото съди пастиря“, а то праведно осъжда неговото вероотстъпничество.

И понеже тогава Константинополската патриаршия е васална на Запада (униатска), русите в Москва за пръв път избират своя митрополит самостоятелно – без одобрение от вероотстъпилия Константинопол. (Това е началото на руската църковна самостоятелност…) По време на тези събития западната част на руските земи е под политическата власт на Запада (полско-литовската държава). Именно затова в 1458 г. подвластните на Запада православни руски епархии (Киев с част от днешна Украйна) биват откъснати от единната Руска Църква със столица свободна Москва.

Така разделението на единната Руска Църква в 1458 г. се извършва неправомерно от папата – чрез неговия подчинен униата Григорий Мама, който в Рим неправомерно се титулува „Константинополски патриарх“, а по това време истинският патриарх в Константинопол е православният Исидор ІІ (1456-1462).

Лъже-патриарх Григорий Мама ръкополага в Рим (!) за Киевски лъже-митрополит някой си Григорий Българина. Симптоматично, вероотстъпникът Григорий Мама впоследствие е обявен от папите за светец…

• Брестката уния (1596 г.) е следващата победа на Неправославието. При нея част от западните руски князе и епископи в част от земите на днешна Украйна, тогава подвластни на полско-литовската държава Жечпосполита, приемат върховенството на папата…

И тогава, и сега няколко пъти се повтаря едно и също: в подвластните на Запада руски земи се създава зависима от Запада псевдо-православна псевдо-църква.

Войната и „мирът“

В настоящия текст няма да разглеждаме безбройните малки и големи битки на Хилядолетната Война. Те са изключително важни, показателни и поучителни (защото не познаваме историята си), но не те са главното. Главното е Войната. И днес в украинския църковен въпрос същността са не толкова многобройните и важни канонични нарушения – а самата Война.

Най-важното и най-смъртоносното в тази световна война е, че обикновено тя е маскирана като мир – и затова е неразпознаваема, безболезнена, приспивна. Тя показва своето истинско лице много рядко, по погрешка (но промислително!) – както е случаят днес с Украйна.

Мирът на врага е война срещу нас, по-страшна от всички войни. Защото всички войни взети заедно убиват нашето смъртно тяло, а този мним мир погубва нашето безсмъртие.

Защото, кога рекат: мир и безопасност, тогава внезапно ще ги постигне гибел… (1 Сол. 5:3)

Най-страховитото оръжие за масово поразяване на врага е именно този негов антихристов мир – pax antichristiana – който той иска да разпростре върху целия свят. А още преди 25 века Сун Дзъ беше изяснил в „Изкуството на войната“ (ІІІ. 3):

Върховното постижение не е да спечелиш сто победи в сто битки. Върховното изкуство е да покориш врага, без да влизаш в бой.

Именно безболезненият, приспивен и смъртоносен антихристов мир е най-поразяващата форма – „върховното изкуство“ – на неосезаемата всеобхватна бран, при която биваме покорени от врага „без да влизаме в бой“.

Сун Дзъ (І.17) е категоричен: Цялото военно дело се основава на заблудата. Измамният светски „мир“ е въпросната заблуда, върху която се основава „цялото военно дело“ на врага.

И тъй, всеобхватната война-и-мир на Запада срещу Православието е ключът за разбирането на случващото се в Украйна. Но историята на Хилядолетната още не е написана. За да бъде достоверна, тази история трябва да бъде дело на независими от света историци. Но всички образовани от света, заплащани от света и титулувани от света историци са зависими от света – не толкова в своето битие (заплати, реализация, признание), колкото в своето съзнание. Повечето дотолкова зависят мисловно от света, че дори не осмислят тази зависимост. Не само не припознават светския уклон, а го считат за „научност“.

Историята се пише от победителите, а земният победител-историограф, поне от Гутенберг насам, е Западът[6]. Затова в нашето господстващо историческо „мислене“ от пет века насам е отпечатана идеологията на Запада („невярна, неморална и опасна“), с нейната методология, терминология, митология. Затова ние не познаваме историята.

Нашият мисловен инструментариум от понятия е опорочен, заразен от секуларния вирус, изкривен от секуларната оптика, недостоверен, подвеждащ. Нужно е основно преосмисляне на цялата историография за да можем наистина да я разберем от православна – т.е. христоцентрична и светоотеческа – гледна точка.

Но освен със западния секуларен светогледен уклон, нашият понятиен апарат е опорочен и с някои наши собствени („източни“) неверни, неморални и опасни понятия, които възпрепятстват протичането на истинотворен мисловен процес.

Един всеизвестен, но хронично заобикалян пример: самоназоваването „Вселенски Патриарх“, от чието име беше издаден томосът за „църква“ в Украйна. Още с официализирането на това самоназоваване през VІ век св. Григорий Велики (Двоеслов) го е разобличил светоотечески:

Аз казвам с увереност, че всеки, който нарича себе си, или желае да бъде назоваван, Вселенски Свещеник, е в своето възгордяване предшественик на Антихриста, защото гордо се поставя над всички останали.

Св. Григорий е прав и нито един светец не го е опровергал. Понятието „Вселенски Патриарх“ е една неистина. Дори е обидно за Христовата Църква да се доказва нейната неистинност. Та нали Константинополският епископ е наричал себе си „вселенски“, когато е бил втори след Римския.[7]

Как може в Църквата на Истината все още да битува една неистина като титлата „Вселенски Патриарх“, когато в Евангелието този род казуси са промислително осветлени чрез Христова заповед:

А имаше и препирня помежду им, кой от тях [апостолите] да се смята за по-голям. А Той им рече: … а вие недейте тъй: но по-големият между вас да бъде като по-малкия, и който началствува, да бъде като оня, който слугува. (Лука. 22:24-26)

Още древните са казвали: не е достоен за почести този, който се стреми към почести. Самият език свидетелства: честолюбецът не е достоен за чест, властолюбецът не е достоен за власт, тщеславието е тщетно (безполезно). Възгордяването, за което свидетелства св. Григорий Велики, е същност на антихристиянството…

Но щом земната Църква толкова дълго не може да се справи с тази очевидна неистина, колко ли по-трудно ще се справи с нейните производни – като например Крит и Украйна?

Една неистина не става истина дори ако човекоугоднически я повтаряме хиляда години. Велики и спасителни пълномощия е дал Господ на свещенството. Но Той не е дал никому правото да връзва и развързва истината.

Разбира се, титлата „Вселенски патриарх“ е неканонична. Тя не съществува в каноните на Църквата (включително когато Константинополските патриарси се самотитуловат в подписите си под решенията на VІ и VІІ Вселенски събори – тогава те не са смеели да използват хюбристичната титла), както и в нито един общоцърковно признат документ до 1054 г.

Всъщност тази титла е инструмент в ръцете на светския Хегемон, който контролира Константинополския патриарх. Както ромейските василевси, така и турските султани (до 1923 г.) злоупотребяват с прекия си контрол върху столичния патриарх – за да контролират чрез него цялата земна Църква. Затова те поддържат тази титла с нейната заявена претенция за „вселенска“… власт. Затова и зависимите от василевса/султана – включително другите източни патриарси – не смеят да я оспорват. Никой пък не е искал да влиза в препирня с всички източни патриарси (по такъв „незначителен“ въпрос)… Така един вирус на неистината се е загнездил в Църквата на Истината. И ражда последващи неистини.

Титлата „вселенски“ е празна от съдържание, но това не я прави безобидна. Напротив, именно защото е празна от съдържание, тя е инструмент за съблазняване-управление на Константинополския патриарх от страна на неговите земни и поднебесни хегемони – изкушаван да я „изпълни със съдържание“. Покушението му в Украйна е не само служение на Запада, но и пагубен „егоистичен“ опит да се осъществи „властта“ на „вселенския“.

Но хюбрисът винаги води, в крайна сметка, до провал. Така Украйна стана поредният – след Крит – исторически провал на патриарх Вартоломей, който в стремежа си да се въздигне – непоправимо се срина и срина авторитета на Константинополската патриаршия. Фенер никога вече няма да има досегашния си хипертрофиран статут.

Пробуден, народът Божи започна да преоткрива и преосмисля истинската история на Църквата, а от нея става ясно, че (без да се отричат ничии заслуги!) нито една православна Патриаршия или Архиепископия не е излъчвала толкова еретици и ересиарси, създала толкова лъжеучения, преследвала толкова светци, унищожила толкова икони, свети мощи и светини, сключвала толкова унии и причинила толкова злини на православните народи и на Православието като цяло – колкото Константинопол.

Разбира се, славното в историята на Константинопол не се отменя. Но когато възхваляваме най-славните Константинополски първосвещеници – св. Григорий Богослов, св. Иоан Златоуст, св. Фотий – нека не се лъжем: Константинопол прогони св. Григорий Богослов (381 г.), прогони св. Иоан Златоуст (404 г.), прогони св. Фотий два пъти (867 г. и 886 г.).

Живеем във време на преобладаваща секуларизация и духовно отстъпничество. Хилядолетната Война изхабява нашите съпротивителни сили. Истинската вяра отслабва дотолкова, че все по-актуален става евангелският въпрос: Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята? (Лука. 18:8)

Да, ние се считаме за православни, за членове на Църквата, казваме: Господи, Господи! Но Той ни е предупредил:

Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен. Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Господи, Господи! не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме? И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие. (Мат. 7:21-23)

Страшното „никога не съм ви познавал“ се отнася до „мнозина“ уж членове на Църквата. Те се оказват неистински. Но неведнъж в историята именно неистинските църковници са основавали свои „църкви“.

Така беше и в България през 90-те години. Разколният йеромонах Христофор (Събев) подлъга мнозина, а първоначално и някои достойни люде. Но ето: в апогея на разкола, който имаше президентска, правителствена, законодателна, съдебна и европейска подкрепа – със свой лъже-патриарх, свой лъже-Синод, своя законна съдебна регистрация, своя лъже-канонизация (Левски) и пр. – в неговите редици нямаше нито един уважаван вярващ. Впрочем, лъже-църквата на българските разколници тогава се признаваше именно от лъже-църквата на „автокефалните“ украински разколници.

Новоучредената обединено-разколническа украинска лъже-църква ще привлече мнозина. Но нейната истинност не зависи от „членската маса“. Не човеците със своя брой или гласуване определят къде е Божията истина, а тъкмо обратното – Божията истина определя човеците. Не Църквата (т.е. Бог) се явява на човешки избори, а напротив: чрез изпита пред Бога (т.е. Църквата) падаме и ставаме всички ние – както миряни, така и патриарси.

Дълъг и поучителен е списъкът на Константинополските патриарси, които са падали – в покушение срещу Православието, от ІV век досега (и никой от тях не е признал грешката си). Такива са били, например: Евсевий, Македоний, Евдоксий, Демофил, Несторий, Сергий І, Пир, Петър, Анастасий, Константин ІІ, Никита І, Теодот І, Антоний І, Иоан VІІ, Иоан ХІ, Йосиф ІІ, Митрофан ІІ, Григорий ІІІ (Мама), Мелетий ІV (Метаксакис), Атинагор, Димитрий, Вартоломей…

Покушенията срещу Православието ще стават все по-опасни. Живеем в предпоследни времена. Хилядолетната Война продължава. Световният Тартор продължава да е Западът. И макар че той става все по-срамен и все по-безсрамен, понастоящем всички „православни“ държави са негови горди васали (Гърция, Кипър, Румъния, България, „Северна“ Македония, Украйна, Грузия, Черна Гора, постепенно и Сърбия…)

Дори Русия, която понастоящем единствена отстоява своята политическа независимост, от три века насам е цивилизационен васал на Запада и продължава да се гордее със своя Петров цивилизационен избор.

В началото на ХІХ век Руската империя беше до такава степен обсебена от Запада, че целият руски „елит“ не само говореше, но и мислеше на френски. Само хюбрисът на Запада (Наполеон с неговото безумно нашествие) – чрез болката – пробуди русите да потърсят самоличността си. Но мирният „европейски концерт“ след Виенския конгрес (1815 г.) отново ги приспа…

В наше време пак стана нещо подобно. След рухването на СССР руският народ и неговият „елит“ (с шепа изключения) беше обсебен от Запада и неговите „ценности“ (и демократите и комунистите са 100% западници). Ако беше последвал един щедър „план Маршал“, една приятелска покана в НАТО, ако имаше само още 1-2 поколения „мир“ – и Русия можеше да бъде окончателно превзета: спяща и непокътната. Така учи Сун Дзъ (ІІІ.1):

Най-добрата политика по време на война е да превземеш държавата непокътната; унищожаването й е по-низше действие.

Единствено днешният русофобски хюбрис на Запада може да накара Русия да се пробуди от смъртоносния сън. Украйна е сърдечната болка на Русия. Само такава силна болка може да събуди русите – за да осъзнаят Войната и своето воинско призвание.

Хюбрисът на патриарх Вартоломей може да пробуди нас, православните, от смъртоносния сън на антихристиянската „нормалност“, в която „живеем“ – за да осъзнаем Войната и своето воинско призвание.

Когато беше издаден злощастният томос, нямаше християнска радост – църковна, духовна, праведна. Нито един достоен човек не се зарадва. Нито една от поместните Църкви не се зарадва. Те изтръпнаха и се смълчаха.

И още нещо много важно – лицата. Особено на патриарха: видът на лицето му се измени, и велможите му се смутиха (Дан. 5:9). Лицата на съучастниците в деянието са заснети и остават в историята – а те се четат като отворена книга. Сигурно наближава времето, когато обикновени дигитални детектори на лъжата ще четат по тези лица… за наш всеправославен срам. Междувременно всеки човек разполага със своя вътрешен детектор на лъжата – и ние я разпознаваме. И се срамуваме.

Патриах Вартоломей не отиде на лъже-интронизацията в Киев на 3 февруари 2019 г. – за да не види написаното на стената: претеглен си на къпоните и си намерен твърде лек. (Дан. 5:27). Събитието в този ден в киевската катедрала съвсем не бяха извършваните там движения, а величественото отсъствие на Църквата: съзнателното единодушно – в Св. Дух – съборно отсъствие на всички поместни Църкви. Историческо.

Това беше достойният отговор на Църквата – без думи. И така всичко стана дори още по-ясно. А случилото се граничи с чудо – за всеки, който познава лукавите времена, в които живеем.

Възможно е един ден, в най-последните времена, страха ради иудейскаго, ръководствата на поместните Църкви заедно да прегънат колене пред Ваала. (Да не бъде!) Но това все още не е така. Все още живеем в предпоследни времена и църковната йерархия като цяло не е отстъпническа, а може да се проявява като истиноносна, мъдра, достойна.

Украинското покушение на патрирх Вартоломей срещу Православието нарушава Христовото учение, братолюбието, църковността, каноничността, нравствеността, почтеността, благоприличието. Всяка автокефална Църква, която би подкрепила това покушение срещу автокефалността, ipso facto би отрекла собствената си самостоятелност. А именно автокефалията на поместните Църкви и принципът на единодушието при съборни решения са високи препятствия пред идното богоотстъпничество.

И тъй, ръководствата на поместните Църкви избраха Православието пред неправославието. А украинците? Те трябва да направят своя личен избор. Ще се отделят истинските от неистинските, овцете от козите. Едните ще бъдат в истинската Украинска Православна Църква, а другите – в неистинската.

Кои ще надделеят? Според духа на „последните времена“ неистинските би трябвало да са повече от истинските, малодушните да са повече от великодушните, податливите да са повече от доблестните – още повече ако има гонения от страна на властта. Но гоненията са изначално предсказани на Църквата, защото Сам Господ ни предупреди: Ако Мене гониха, и вас ще гонят. (Иоан. 15:20)

Украйна днес е болката на Православието. Но именно тази болка може да бъде спасителна. Защото най-опасната болест е безболезнената.

Щом гонението срещу украинските православни ни боли, значи сме едно Тяло с тях, една Църква с тях. Нашата болка за Украйна, нашият срам за Украйна, нашата молитва за Украйна, нашата любов към украинците означават, че ние, земната Църква, членовете на тялото Христово сме живи.

И кога страда един член, страдат с него всички членове; кога се слави един член, радват се с него всички членове. Вие сте тяло Христово, а поотделно – членове. (1 Кор. 12:26-27)

Украйна може да ни помогне. Свещената болка може да ни помогне най-сетне да се пробудим и да осъзнаем, че сме воини на бойното поле на Великата Отечествена Война – в която воюваме за нашето небесно Отечество. Ако не се освестим, можем да проспим деня на славата, да пропуснем безсмъртния полк на светците-победители – и да бъдем мирно и безболезнено покорени от врага, непокътнати, без да влизаме в бой. Защото мирът на врага, в който пребиваваме, е враг на човека и враг на мира Христов.

Православните в Украйна преминават през горнилото на страшно и радостно изкушение – и ние заедно с тях. Едни ще паднат поради него, а други именно поради претърпяното изпитание на вярата ще се възвисят. Защото Апостолът свидетелства:

Смятайте го за голяма радост, братя мои, кога паднете в разни изкушения, като знаете, че изпитанието на вашата вяра произвежда търпение; търпението пък нека бъде съвършено нещо, за да бъдете съвършени и цялостни, без никакъв недостатък. (Иак. 1:2-4)

А Господ Иисус Христос ни е предсказал и обещал:

Истина, истина ви казвам, че вие ще се разплачете и разридаете, а светът ще се възрадва; вие ще бъдете наскърбени, но скръбта ви ще се обърне на радост. (Иоан. 16:20 )

[1] Разбира се, става дума за истинското братолюбие, а не за неговите отровни двойници като униатството, икуменизма и пр., при които маската на любовта прикрива вероотстъпничеството.

[2] Разбира се, русофилията не трябва да се бърка със съветофилията. Съветската власт беше безбожна и богоборческа… Християнската любов към людете, които са живели в съветските времена, не само не отменя осмислянето, разобличаването и осъждането на тази антихристиянска, т.е. античовешка и антируска политическа система, но напротив: задължава ни да извършим това осмисляне, разобличаване и осъждане.

[3] Както наивно смяташе Френсис Фукуяма в своята едноименна книга от 1992 г.

[4] В книгата „Философски пропасти“ (1957).

[5] На руски едик думата „окраина“ (т.е. Украина) означава „покрайнина“.

[6] По една показателна случайност, Гутенберг прави своето изобретение тъкмо в 1439 г., годината на Флорентинската уния.

[7] При всичките му претенции за първенство и „непогрешимост“, папата иска да го наричат „Светейшество“, а васализираният и комплексиран Константинополски патриарх – иска да го наричат „Всесветейшество“. В документи от ХІХ век той все още е упоменаван като „Светейшество“. Интересно е да се изследва кой от патриарсите, кога и на какво основание за пръв път се е обявил за „Всесветейшество“, и как са реагирали на това нововъведение другите.