Бесовете български и благодатта – Слово за разкола в Българската църква

„Защото пастирите оглупяха и не търсиха Господа, а затова те и постъпиха безразсъдно, и цялото им стадо се разпръсна.“
Иеремия 10, 21.
„А законът биде привнесен, за да се умножи престъплението. Дето пък се умножи грехът, благодатта се яви в голямо изобилие.“
Послание до римляни 5, 20-21.

Радвайте се и се веселете, защото предстои да видим и да вземем участие във възкресението на Българската Църква.

Най-голямата сила на едно нещо е точно там, където е най-голямата му слабост. И обратно. А униженията на нашата Църква стигнаха до такъв страшен въртоп, че те не може да не се превърнат в духовни съкровища пред очите ни. От нас зависи да не ги проспим.

Никога, никога, никога в цялата история на България не е имало такъв духовен и църковен срам, както на последното разколно сборище на 9-и и 10-и ноември т.г. Дори обръгналите на всяка мерзост журналисти се стъписаха. Те – майсторите на всякакво оскверняване – бяха надминати. Видяха как български уж духовници вкупом скочиха в користното плътничество. Заеха се да разграждат самото свещеноначалие в свещената институция. И да търсят законна форма за беззаконието.

Журналистите изпитаха срам. Свян човешки. Страх Божий. Усетиха, че навлизаме в онези разседи на историята, когато тя вади наяве своето съкровение и се превръща в притча.

И какво? Какъв ще излезе смисълът на притчата за България? Ще стане ли тя свърталище на бесовете? Напразно ли Бог прати светите славянобългарски равноапостоли Кирил, Борис и Методий? Напразни ли бяха възторзите на Кирил, страданията на Методий, напразно ли Борис ослепи своята първородна плът? Напразно ли се моли Св. Йоан Рилский? А може би България беше създадена за посмешище и назидание на другите народи?

„Толкова ли сте неразумни? След като наченахте с дух, с плът ли сега свършвате?“
Послание до галатяни 3, 3.
„Защото от малък до голям, всеки от тях се е предал на корист, и порок и свещеник – всички действат лъжливо.“
Иеремия 6, 13.

И къде е отпорът? Къде е изходът? Спря ли българската утроба да ражда истински воини на Духа, високия ум, доблестта, вярата? И къде е причината, кой е виновникът за това духовно разтление?

Аз знам кой е виновникът. Не е нито Патриарх Максим, нито дядо Пимен, нито Христофор Събев. Нито комунистите, нито масоните, нито всеобщият противобългарски заговор. Не.

Виновникът е нашето невежество. Моето и твоето.

Казва разколникът: „Църквата трябва да се обнови!“ Но той не иска обновлението на Църквата. Иска власт, санове, тщеславие, пари и още власт, и още пари. Но казва „обновление“, защото смята, че това е добър възглас за пред народа.

А именно църквата не трябва в никакъв случай да се обновява. За късите и плитки умове това нейно изконно свойство не изглежда самоочевидно. Ала има неща под небето, които в никакъв случай не трябва да се обновяват. И те са най-важните, най-основните и извечните.

Водата не трябва да се обновява. Не ни трябва нова вода, а единствено извечната. Тя не е нито нова, нито стара. А само чиста или нечиста.

Въздухът не трябва да се обновява. Не ни трябва нов въздух, а чист.
Тъй е с любовта. Няма нова любов, а само истинска.

Тъй е и с Църквата. Не ни трябва нова Църква, а само истинската, изконната, чистата, едната, свята, вселенска и апостолска.

Българската православна църква е част от тази Църква. Тя не трябва да се обновява, а да се пречисти.

Само че Църквата не са „те“, а сме „ние“. И нейното същинско име е Събор – т.е. всички ние взети заедно. И затова истинското пречистване никога не може да почне по друг начин, освен от самия себе си. А аз не чух и не видях някой да каже: аз съм чист! И не чух и не видях някой да започне пречистването от собствените си мръсотии.

Но как ти, който не можеш да пречистиш това, което ти е най-близко и е изцяло в твоя власт – тебе си – ще пречистиш онова, което ти е по-далечно и не е във властта ти: ближния ти? И нали ако болните завземат управата в болницата, на власт ще дойде заразата!

„Чуй това, народе глупав и неразумен, който имаш очи, а не видиш, имаш уши, а не чуваш: от Мене ли се не боите, казва Господ, пред Мене ли не треперите?“
Иеремия 5, 21-22.
„И затова Бог ще им прати действие на заблуда, за да повярват на лъжата, та да бъдат осъдени всички, които не са повярвали в истината, а обикнали неправдата.“
II Послание до солуняни 2, 11-12.

Основното проявление на невежеството българско по духовните и съответно църковните въпроси е в това, че Църквата се разглежда – в крайна сметка – като човешка и светска институция. Нейната божествена и свещена същност се приема не като световноопределяща и всемеродавна, а само като начин на изразяване. Тъй ние се лишаваме от възможността изобщо да разберем историята на българската духовност и на българската Църква. А оттам и въобще историята ни като цяло.
Никой от българските историци още не е стигнал до прозрението, че истинската история е духовната.

Плитките аспекти на историята – политическата, историческата, техническата и пр. – обикновено прекомерно се надценяват. Което до голяма степен обяснява защо нашите исторически и политически уравнения никога не излизат. Ние продължаваме да възхваляваме провали, да издигаме за образци най-големите си грешки, а да подминаваме с недовиждане подвизи и герои от първа величина.

Църковната ни история е пълна с недоразумения. Ние всячески възхваляваме учредяването на Екзархията, без да вникваме в емблематичните провали, чрез които то е осъществено. А именно в тези учредителни деяния се съдържа много и много от обяснението на събитията в новата ни история – включително и падението с последния разкол.

Какво става на знаменитата великденска акция на 3 април 1860 г. в Цариград? Вместо името на Вселенския Патриарх, по време на службата се произнася името на турския султан.

От една страна това е кощунство. От друга – несправяне с умствената задача. Принципен мисловен провал на тогавашния български мозъчен тръст. Без да ще, той съобщава на историята кой ще е крайният победител от голямото българо-гръцко-турско надхитряване по нашия църковен въпрос.

Поколения наред невежи български историци продължават да считат провъзгласяването на Екзархията и свързаната с това схизма от 1872 г. като всебългарски триумф. Без да разберат, че беше триумф единствено за изтънчената османска дипломация (разделяй и владей). Гросмайсторски ход, който направи невъзможното: запази обречения Цариград в ръцете на турците и запази Турция в Европа до днес. Докато гърци и българи се взаимно изтребваха и взаимно проваляха през цялото това време. Та чак и се мислеха за много умни.

Политическият гросмайстор граф Игнатиев употреби за недопускането на схизмата усилия колкото за десет Санстефански договора. Заслужава по-висок паметник за тези си усилия, макар че те останаха без резултат: просто нито българите, нито гърците имаха далновидни личности от този мащаб, за да му партнират в решаването на задачата.

Пагубните последици от схизмата и до днес хвърлят тежката си сянка върху българския духовен, църковен и мисловен живот. Както и върху цялата ни досегашна политика след 1872 г. Но колцина – освен султан Абдулхамид, Игнатиев, Леонтиев, Дизраели, Бисмарк и пр. – са имали дългобойната мисъл, за да видят събитията в столетна перспектива. Но за това – друг път.

Нека само да помним, че възрожденската ни Църква се самоучреди в разкол (1872 г.) и после 120 години не излъчи достатъчно умни люде, за да види чрез тях истината за този разкол. И с нищо не ни извинява фактът, че тогавашната фанариотска Патриаршия беше дваж по-филетична от Екзархията и дваж по-виновна за схизмата. За което получи дваж по-тежко историческо самонаказание.

Да. Българската църква дължи едно изповядване и осмисляне на греховете си пред лицето на паството. Но не бива като невежите и късоумните да говорим само за времената от 1944 до 1989 г. А за цялото време от 3 април 1860 г. до миналия вторник.

Най-пагубните грешки в политиката на Църквата ни не са през времето на самопровъзгласилия се за атеистичен комунистически режим. А през годините 1860-1872 (които бяха най-силното ѝ време) и после 1989-1998 (които бяха най-слабото).

И ако по време на Възраждането пагубните грешки се извършваха от хора вдъхновени, саможертвени, радетелни и идеалисти, то днешното ни преосрамване става в най-ниските регистри на духовното вцепенение, оскотяване и българобесие.

„Като клетка, пълна с птици, домовете им са пълни с измама: чрез това те се и въздигнаха и разбогатяха, затлъстяха, угоиха се, преминаха дори всяка мярка на злото… Нима не ще накажа заради това? казва Господ; и не ще ли отмъсти душата Ми на такъв народ като тоя? Нещо изумително и ужасно става в тая земя: пророци пророкуват лъжа, свещеници господаруват чрез тях – и Моят народ обича това. Какво прочее ще правите след всичко това?“
Иеремия 5, 27-31
„Всички се отклониха, станаха еднакво покварени; няма кой да прави добро, няма нито един.“
Псалом 13, 3.

Но нека не съдим кариеристите и мошениците, че се борят за епархии, имоти и власт църковна: на кариеристите и мошениците това им е работата. Нека не се сърдим на пошлите лозунги за плебеизация на Църквата: пошлостта е тяхната стихия и те си я поддържат. Нека не се смеем на онзи нещастен енорийски свещеник, който знае, че всички са маскари, но с глупава хитрост пресмята към кои точно маскари да се присъедини днес (само знайте за парата) – че църквата ѝ търговия.

Ала питам: къде бяхме и какво направихме ние – уж умните, уж знаещите и виждащите високо и далече – ти и аз? Нали сме идеалисти, нали сме неподкупни, нали сме вярващи и мислещи, и можещи! Къде е умственият ни принос? Къде е произведението на дарбите ни – чрез чиято възпитаваща сила ние допринесохме за въздигането на общността, събора, т.е. Църквата?

Българската интелигенция не функционира. Тя не мисли. Не дава на обществото набор от качествени решения за разрешаване на най-важните обществени въпроси. А най-важният – наш дълг е да изсечем като скрижал тази идея – най-насъщният, най-спешният, кръвно важният въпрос днес е за духовното възкресяване на българите чрез възкресяването на Българската Църква. Та нали затова пропътувахме света, минахме през всички езици, прекосихме всички религии и учения (спестявайки лутанията на всеки поотделно) – и накрая се върнахме прогледнали в изначалния си духовен Дом: Православието.

Ръководството на Българската православна църква не функционира. Не дава решения на възникващите проблеми. Не се справя с предизвикателствата. Не търси и не използва мозъчния, творческия и духовния потенциал на интелигенцията. Изпада във вцепенение и греши. А най-пагубните грешки стават пред очите ни – през последните години и последните дни. Ето някои от тях.

Първият голям провал в най-новите времена: след 10 ноември 1989 г. църковното ни ръководство така и не можа да реши умствената задача – как да реагира на рухването на своя самообявил се враг комунистическия режим. Всички помним пролетния повей, който изпълваше гърдите ни през есента и зимата на 1989-1990 г. Църквата беше длъжна да влезе във всенародната радост, да спомогне за духовното възраждане. Да използва отприщената енергия, надеждите и чистите пориви – за да ги насочи в добра духовна посока. Не. Не съумя да го направи. Не се яви на срещата с народа и историята. Дребнавата гузност заради сътрудничеството с бившия режим (която всеки разбира и би извинил) стана причина за най-пагубен срив в мисията на Църквата. Която по този начин обезсмисли компромисите, които беше правила с комунистите. Стадото жадуваше да чуе гласа на пастира, да чуе истинската проповед, да тръгне по Пътя. А архиереите не утолиха тази му жажда.
Тъй те родиха явлението Христофор Събев.

Сега, когато той изчезна, е много лесно да бъде иронизиран, демонизиран, отречен. Да бъде изкарван агент на какви ли не сили, участник в какви ли не сценарии: от КГБ до ЦРУ и всички възможни врагове. А истината е друга: отец Христофор просто зае празното място – онова място, което се полага по право на църковните ни водачи и което те не заеха.

Вцепенението на Св. Синод след 1989 г. се нарече Христофор Събев. България тогава не можа да роди нищо по-добро. Аз и ти тогава не можахме да родим нищо по-добро.

И когато Христофор Събев се разюзда – Св. Синод не посмя да изпълни своята длъжност и да го постави на мястото му. Политика пагубна: своевременното низвержение на ядрения иеромонах щеше да направи всякакви следващи стъпки към разкола невъзможни.

Следващият безпринципен провал: несвикването на задължителния според църковния устав Църковно-народен събор. Който трябваше да стане непосредствено след 1989 г. Кой беше идеологът на това престъпление на Българската църква срещу нейните собствени закони? Чия подмолна корист? Чии криви сметки? И дали някой си въобразява, че ние не знаем и че обществото няма да узнае?

Бездействието на Св. синод по несвикване на Събора роди разкола на дядо Пимен. Въведе го в изкушение и произведе цялата тази пошлост с лъжепатриаршеството, лъжемитрополитите и лъжесинода. Бившите митрополити Пимен, Панкратий и Калиник направиха какво ли не, за да се покаят и върнат в лоното на Църквата. Но умствено вцепененият Св. Синод не им даде тази възможност. Принуди ги да продължат в пътя на разкола.

И ако първият разкол – Христофоровият – беше латентен, индивидуален, идеен, то вторият разкол – Пименовият – стана истински, групов, институционализиран.
Идването на власт на СДС преди близо две години се привидя на закъснелите църковно-политически кариеристи като звезден час за „синода“ на дядо Пимен. Въз основа на атеистичната идея, че е възможно да има „син“ или „червен“ Синод в една истинска Църква. Сякаш църквата може да се сведе до ниска и политическа институция, абдикирайки от своята божественост и свещеност.

Междувременно обаче упражняването на властта даде друга перспектива на СДС – държавническата. В това отношение ясно се видя развитието и у президента Стоянов, и у премиера Костов. Те започнаха да разбират, че дори в политиката мисията на Църквата е надполитична. Че в тези работи формулата „разделяй и владей“ е пагубна. Че разколът води до дългосрочно общонационално разтление. Че тъкмо в свръхиерархична институция като църквата всякакви плебейски революции отдолу са противопоказни. И че всякаква псевдоседесарска риторика е само маска върху алчност и парвенюшки копнеж към корупция.

В това време дойде Всеправославният събор в София. И поредният провал на българската църковна политика. Всъщност провалите бяха два. По-малкият беше в пословично лошото организиране на самия събор. Крайно унизителното положение, в което се самопостави Българската църква спрямо Вселенския патриарх. И го въведе в изкушение: да се вмесва във вътрешните ѝ работи, да уронва нейната автокефалност, да марионетизира своя равен събрат Патриарха български.

Това е един прецедент. Лош за Българската църква и лош за цялото Православие. Но все пак този провал беше малък. Съборът успя да свърши най-важното: разколът беше преодолян. Наистина. И всички бяха поне донякъде доволни.
Оставаше Св. синод и Българският Патриарх да вземат в ръце инициативата и да свършат работата. И всички, всички – църковници, миряни, политици, досегашни приятели и досегашни врагове – бяха готови да участват.

Първото нещо, което трябваше да се направи от свещеноначалниците, беше да ни дадат възможност да изживеем края на разкола. Като обявят тридневни празници по всички храмове. С празничен камбанен звън, всенощни бдения, искане прошка и даване прошка.

Не. Празник нямаше. Имаше умствено вцепенение.
Второто, което Св. синод трябваше да направи, беше да изработи програма за действие. Да каже на всеки и на всички какво да правят. Да започне най-сетне да ръководи. Т.е. да прави събитията, вместо да се оплаква от случващите му се все лоши събития.

И тогава бедният енорийски свещеник щеше най-сетне да разбере, че в самолета има пилот, че стадото има пастир, който ще го поведе към злачните пасбища, ще го варди от вълците и ще се грижи за него.

И тогава бедният дявол – разколникът – щеше да знае в чии нози да падне, чия ръка да целува и пред кого да се разкае. И щеше да получи прошка. И да преодолее изкушението.
Но не би.

Негово Светейшество наистина законният Патриарх Български Господин Господин Максим, когото ние признаваме напълно и безусловно (не го признават само незнаещите и непочтените), не направи нищо.

Историята спря. Да почака. Ден. Седмица. Две. Три. Тя хвърли котва в нашето пристанище и ни подари най-голямото богатство на света – времето – за да вземем съдбата в ръцете си. И ние не направихме това.

Тогава историята бавно вдигна платна и отплава. Без нас.
Седмици наред белият овен надмогваше черния и ни чакаше да се хванем за руното му, за да ни изведе на Горната земя. Но ние не направихме нищо. И ето че пак взе надмощие черният овен, който като въртоп би ни завихрил надолу.

И тъй всички православни патриарси бяха посрамени. Техният труд отиде нахалос. Дори униженията, които изгълтахме на Всеправославния събор, се оказаха без компенсация.

Защото бедният дявол – разколникът – като видя, че началникът не началничества, че водачът не води, че гласът на пастира не се чува от стадото: та разколникът, оставен без законна строгост и благодатна милост, се върна обратно в блатото, от което се надяваше, че ще се измъкне.

Разколът не е дело на лоши хора – а проявление на нашите общи недъзи. Няма лоши и добри хора изобщо. В сърцето на всеки от нас обитават и ангелът, и дяволът в непрестанна битка. И въпросът е на кого от двамата ще подадеш ръка, за да те преобрази по свой образ и подобие.

Днешното състояние на българското общество в духовната област и поредицата от провали на Българската църква вадят от българския народ най-лошото: бездуховност, вещничество, отчуждение, користолюбие, светотатственост. Падението е толкова ниско, че притъпява дори самото усещане колко ниско сме паднали.

„О, Господи, Твоите очи не са ли обърнати към истината? Ти ги поразяваш, а те не усещат болка; Ти ги изтребваш, а те не искат да се вразумят; направили са лицата си по-твърди от камък – не искат да се обърнат.“
Иеремия 5,3.
„Много пъти ме омий от моето беззаконие и очисти ме от моя грях … Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене.“
Псалом 50, 3; 12.

Спасението, знайно е, ще дойде не заради заслугите ни, а по благодат. Но чрез кого ще се осъществи това спасение? Родени ли са вече носителите на това спасение и ако са родени – отраснали ли са?

Отговорът е ясен: спасението няма чрез кого другиго да дойде, освен чрез нас. Чрез мен и чрез теб. Чрез Събора-Църква. Не можем да изобретим отнякъде някои по-добри от нас, които да свършат вместо нас нашата работа. Но можем да извадим от самите нас най-доброто, най-красивото, най-достойното. Нашите ангели-хранители само това и чакат.

Всяко зло за добро: провалът на решенията на Всеправославния събор има и добра страна. Защото истинското решение на българския разкол не може да бъде външно. То трябва да бъде вътрешно. И българско.

Пътят на разкола не води никъде. Това е пътят на бесовете български, в който отекват всички големи провали на Църквата ни през последните времена след 3 април 1860 г. Този път ще връчи на бъдещите ни историци черния списък на българското духовно предателство. Но разколът все повече ще се превръща в народен будител.

Все повече люде ще се пробуждат от вцепенението си и ще си дават сметка къде ги води то.

Българската православна църква в лицето на нейните свещеноначалници не може да продължава все така сама да ражда разкола. С погрешните си действия и с погрешното си бездействие.

Изправена пред невиждания и нечувания в цялата история на Православието пълен вътрешен провал, тя е длъжна да се пробуди. Да събере най-доброто, с което разполага. Да се откаже от криеницата с обществото и от взаимното отчуждение с интелигенцията.

Да не се срамува от невежеството си – за да не умре именно от този срам. И когато казвам невежество, нямам предвид свещеното невежество на вярващите бабки – нашите истински спасителки от пълната безцърковност, които още не са получили нито един земен венец от благодарност за заслугите си. Имам предвид пастирското и архипастирското невежество, което стига чак до патриаршеския печат.

Върху този печат пише: Българска патриаршия. Св. Синод. и е поставена датата 1953. А дори и децата учат в училище, че Българската патриаршия е призната от Цариград още в 927 г. Без тази хилядолетна традиция каква е стойността на църквата ни? В същата тази 927 година светският водач на българите беше св. цар Петър, а духовният светилник – св. Иоан Рилский. Докога патриаршеският печат ще спи в невежество за собственото си достойнство и слава?

Българският патриарх не води преданието си отпреди 45 години. Той седи на престола на св. Евтимий Търновский, св. Иоаким I и Дамян Дръстърский. Той носи духовното наследство на първоепископа св. Климент Охридский и равноапостолите св. Кирил, Борис и Методий, основателите с дух и власт на Българската църква, като пълноправен и достоен член на Вселенската.

Българският патриарх е една длъжност, пред която ние – знаещите и виждащите – благоговеем. Дори когато личността, заемаща тази длъжност, е слаба. Защото църквата не е профсъюз на вярващите, а Богочовешко тайнствено тяло.

Затова аз, като мирянин, съм длъжен да отстоявам свещения антидемократизъм на това Тяло, чиято Глава е Христос. Защото всякакво плебейство и безчинен демократизъм вървят срещу самата божествена същност на Църквата.

Моят глас не трябва да има никаква законна тежест по отношение на патриарха. Аз имам само право на лично мнение. И това мое лично мнение е, че ще е добре за Църквата и за народа ни, ако законният, единствен, пожизнен Патриарх български, Негово Светейшество Господин Господин Максим се оттегли по свое вътрешно убеждение и по Божие вдъхновение от патриаршеския престол. Като запази във всяко отношение своето и нашето достойнство.

„Тогава той им рече: „вземете ме и ме хвърлете в морето – и морето ще утихне за вас, защото знам, че заради мен ви постига тая голяма буря“.
Иона 1, 12.

Аз вярвам.
Че Патриарх Максим ще получи от Св. Дух вдъхновение, за да направи онова, което е най-правилното за спасение на стадото му. Вярвам още, че архиереите на Църквата ни ще получат истинско вдъхновение свише и ще пробудят по-добрите човеци в себе си. И един от тях ще поеме отговорността. И с твърда ръка, и с върховна милост ще сложи ред в делата на Църквата.
Не само вярвам – а знам.

Защото българската утроба не е престанала да ражда духовни лъвове. И защото ненапразно и не за посмешище Бог е създал България. И не нахалос е избрал своите пратеници – свещената славянобългарска равноапостолна троица Кирил, Борис и Методий. И не без висше назначение е осветил Българската Църква, за да ни приподнесе чрез нея Своята плът и Своята кръв – и да ни направи съпричастни към вечната Тайна вечеря.

И не без промисъл Той ни е изпратил този костелив орех – разкола – а за да ни каже нещо, което все още не знаем. Едва след като строшим ореха и извадим сладката му ядка, ние ще разберем смисъла на притчата и ще проумеем промисъла. Но този смисъл вече ни е предизвестен.

„Смятайте го за голяма радост, братя мои, кога паднете в разни изкушения, като знаете, че изпитанието на вашата вяра произвежда търпение.“
Иаков 1, 2-3.

Бог никога не се подиграва. Той винаги е верен на верните. Тъй че съвсем сигурно и съвсем скоро ще има да видим чудни чудеса. И то именно защото ние по човешки съумяхме да изкопаем ямата си и да се срутим в нея.

И толкова по-голяма ще бъде радостта и веселието ни, когато всички ние – безбройните блудни синове, обзети от легион бесове български – изведнъж се озовем, духовно премръзнали, оръфани и пребити, на прага на собствения си Дом.
И ще си припомним и проумеем словата на св. Павел до римляните:

„А законът биде привнесен, за да се умножи престъплението. Дето пък се умножи грехът, благодатта се яви в голямо изобилие, та, както грехът царува, причинявайки смърт, тъй и благодатта да се възцари с правда за живот вечен, чрез Иисуса Христа, нашия Господ.“

автор Георги Тодоров
Публикувано във в-к.“Култура“, Брой 47 (2056), 27 ноември 1998 г.