Църквата, разколът и Законът

Новоприетият Закон за вероизповеданията, който най-сетне ще узакони и нормализира общественото положение на Българската православна църква, ни дава повод да осъзнаем, че тя не е била в нормално положение от 610 години насам.

В 1393 г., когато турците завладяват българската столицата Търново, те поставят в плен и самостойната Българска църква – Търновската патриаршия, която бива опразнена с изпращането в изгнание на последния Търновски патриарх св. Евтимий. Ликвидирана е самостоятелната българска църковна йерархия, а нейното място е заето от Цариградската патриаршия.

Донейде българската и донейде автономна Охридска архиепископия на свой ред бива ликвидирана в 1767 г. Когато със султанския ферман от 1870 г. Българската църква възвръща своята легитимност спрямо държавата (Османската империя) и в 1872 г. бива избран първият ни екзарх – Антим – то Цариградската патриаршия тутакси свиква събор, който провъзгласява Българската екзархия за еретична (по обвинение в т. нар. филетизъм) и я отлъчва от общение с другите православни църкви. Започва българската схизма, тежко състояние на непризнатост от страна на всички Православни църкви, което има неизчислими отрицателни последици и ще продължи чак до 1945 г.

След Освобождението (1878 г.) се приема Търновската конституция (1879 г.), чийто член 37 гласи: „Господствующа в Българското Княжество вяра е Православно-Християнската от Източно изповедание.“ Но това господство остава непълноценно: държавният глава на България е неправославен между 1879 г. и 1918 г., а Българският екзарх не е в България, а в Цариград.

В 1918 г. на българския трон сяда уж православен цар, но положението на Църквата остава ненормално. Борис III през цялото си царуване осуетява избирането на нов екзарх на мястото на починалия (1915 г.) екзарх Йосиф. Продължава и схизмата…

Изглежда парадоксално, но едва с идването на власт на прокомунистическото правителство на Отечествения фронт (септември 1944 г.) формално нещата с Църквата сякаш най-после се нареждат: вдига се схизмата (22 февруари 1945 г.), избран е нов екзарх (Стефан) със седалище в София, царят (Симеон II) е православен, действа Търновската конституция…

В действителност Българската църква продължава да няма нито един бял ден. Защото хегемон в обществото е комунистическата партия, а нейна идеология е атеистичният материализъм с богоборчески и противоцърковен патос. Следват репресии срещу духовенството, отмяна на Търновската конституция, премахване на вероучението в училищата, национализация на църковната собственост и т. н.

На 10 май 1953 г. Българската православна църква възвръща патриаршеското си достойнство, но официалната взаимна толерантност между Църквата и БКП остава лицемерна и от двете страни.

В 1989 г. хегемонията на БКП рухва. Обществото тръгва по пътя на демократизацията и сякаш Църквата – тъй онеправдана при предишния режим – най-сетне ще влезе в период на нормално съществуване.

Става обратното. Новите „демократични“ управници подкрепят антипатриаршеския църковен опит за преврат, отказват регистрация на Св. Синод и регистрират разколниците на „патриарх“ Пимен. Опасността е смъртна…

В един миг за външния наблюдател изглежда, че изходът е само в компромиса: двамата патриарси да се оттеглят в манастир и да се избере нова компромисна фигура. Всъщност благодатен за Църквата се оказа именно тихият и охулван отвсякъде патриарх Максим, чието търпение надви църковните врагове и доведе БПЦ до спасителния бряг.

Но наистина ли след 610 години ходене по мъките Българската църква най-сетне влиза в нормалността?

Новоприетият в края на 2002 г. Закон за вероизповеданията (ЗВ) дава подобни надежди. Непосредствено преди и след приемането му той беше яростно атакуван главно в две направления.

Разколниците го обвиняват, че държавата се намесва във вътрешните работи на Църквата. А извънцърковните и противоправославните сили (атеисти, секти, „църкви“, иноверни вероизповедания и свързаните с тях правозащитни организации) го обвиняват, че поставя в неравностойно състояние различните вероизповедания в България.

На тези обвинения може да се отговори по два начина – по същество (духовно) и по форма (според правната и житейска практика).

Житейската практика показва, че всъщност религиите никога не са били равнопоставени в нито една държава, включително и в България. Религиозната практика винаги влияе върху културата, обичаите и ежедневния живот на хората – дори когато не го осъзнават.

Традицията е нещо изключително важно, а конституционно закрепеният „традиционен“ характер на Православното християнство в България далеч няма само декоративна стойност. Така че съвсем естествено е ЗВ, при положение, че гарантира личните религиозни свободи на всички български граждани, да отразява подобна традиционна неравнопоставеност.

Самото начало на летоброението ни – ерата, която признаваме – има християнски произход. Живеем в година 2003 не от някаква абстрактна „нова ера“, а от традиционната дата на Рождество Христово. Тази емблематична и основополагаща религиозна неравнопоставеност никога не е била поставяна под въпрос.

Неделята, официален почивен дни в България, е християнският ежеседмичен празник на Христовото Възкресение. Свещеният ден за мюсюлманите, например, е петъкът, но петъците не са официални празници у нас. Няма равнопоставеност в това отношение и в нито една европейска страна.

Официални празници в България са 2 дни на Възкресение Христово, 2 дни на Рождество Христово, а също и празниците на: св. Георгий (6 май, Ден на храбростта, и пр.), на св. св. Кирил и Методий (24 май, Ден на българската просвета, и пр.), на св. Иоан Рилски (1 ноември, Ден на народните будители). Всички тези празници са недвусмислено свързани с православното християнство.

Същевременно няма официален празник у нас, който да е свързан с друга религия. Във всички европейски християнски страни положението е същото и навсякъде там имаме традиционна неравнопоставеност на религиите в това отношение.

Гербът на Република България, както и традиционните гербове на повечето европейски държави, съдържа в господстваща позиция християнския символ – кръста – и не съдържа символите на другите действащи у нас религии.

Списъкът с подобни примери може да бъде продължен (азбуката, именната система, моногамният брак и т. н.). Нито един международен съд не може да постави под въпрос подобна традиционна неравнопоставеност, освен ако не реши да осъди всички държави – т. е. да обезсмисли сам себе си. Затова едва ли ще има сериозно международно правно оспорване на Закона, а само евентуални напразни разходи от страна на ищците.

Що се отнася до обвинението – главно откъм „разколниците“, – че държавата се меси във вътрешните дела на Църквата и иска с държавни средства да ликвидира „разкола“, то следва да имаме предвид нецърковната същност на този „разкол“, който беше опит за личностен и политически преврат в Църквата.

Нито един духовник и нито един въцърковен човек никога не е вярвал в църковната състоятелност на този „разкол“. Лъже-патриархът Пимен нито за миг не е вярвал, че е Български патриарх. Лъже-митрополитът Инокентий нито за миг не е вярвал, че е Софийски митрополит; неслучайно след смъртта на Пимен Инокентий не посмя да се обяви за „патриарх“. Всички църковно грамотни люде сред разколниците знаят, че този опит-за-преврат беше антиканоничен, незаконен, пагубен за Българската църква и вреден за Православието.

Знаят, че е тежък грях срещу Църквата и срещу Христа, но съзнателно извършват този грях с користни цели: да заграбят църковната власт.

Искрените привърженици на „разкола“ пък бяха все люде невъцърковени, външни за Църквата. Те може и да се мислят за православни, но не са. Не ходят на изповед, не вземат причастие. Само симпатизират на антикомунистическата реторика на разколниците и я приемат за чиста монета. Те са убедени, че компромисите, които Църквата е правила с комунистите, са я направили „червена“ и че по революционния път на преврата църковното ръководство може да бъде заменено със „синьо“.

Днес обаче тези „сини“ поддръжници на разкола са силно разколебани – след като „синята“ партия официално се отрече от подкрепата на разколниците и призна легитимността на единствения Св. Синод на БПЦ начело с Българския патриарх Максим.

Чест прави на ръководството на СДС, че си призна тази грешка и обърна предишната си позиция, макар че по-късогледите „сини“ не одобряват подобна политическа почтеност. Така или иначе чисто политическата поддръжка на „разкола“ съвсем намаля и понастоящем се свежда главно до софийския кмет Стефан Софиянски. Той е единственият високопоставен днес български политик, който винаги и всячески е подкрепял разколниците, от които навремето постепенно се бяха дистанцирали още Иван Костов и Петър Стоянов.

Чест прави и на Симеон Сакскобургготски – независимо от степента на искреността му и при все смущаващата му семейна църковна традиция – че безрезервно подкрепи БПЦ и закона, който най-сетне напълно я легитимира.

Чест прави и на БСП, че въпреки своите атеистични и материалистични идеологически корени също последователно застана на страната на Църквата.

Днес Столичната община остана единствената крепост на „разкола“. И най-неочаквано може да стане така, че потъващата лодка на разколниците да коства кметското място на Стефан Софиянски при следващите избори.

Виждайки, че новият Закон за вероизповеданията ще им отнеме заграбените църковни имоти, ръководителите на разколниците реагираха отчаяно. Заплашиха, че ще се лее кръв. Заплашиха със съпротива. Но нищо подобно няма да стане, защото всички до един знаят, че днес каузата на „разкола“ е напълно загубена.

Църквата само трябва да намери мъдрата мярка за достойно решаване на проблемите с приобщаването на завзетите от разколниците енории, храмове и манастири съобразно всеки конкретен случай – без победителско главозамайване, без отмъстителство, но заедно с това и с цялата сериозност и отговорност спрямо духовното здраве на Църквата.

Това ще рече пълно и безусловно отеческо всеопрощение на всички миряни, които се покайват за участието си в „разкола“ и се завръщат с открито сърце в лоното на Църквата; най-добрият повод за това е предстоящият църковен обред на „прошка“ в началото на Великия пост.

Опрощение следва да има и за всички искрено покаяли се църковници. Мерилото за искрено покаяние може да бъде само заръщане в Църквата без условия и отказ от разколническите ръкоположения. Разкаялите се духовници ще запазят този сан, който са имали преди „разкола“, и – без да поставят условия – ще отидат в онези енории, храмове или манастири, където ги прати Св. Синод.

Истеричната и непримирима позиция на разколническите ръководители спрямо ЗВ е здравословна за Църквата. Много по-опасно щеше да е те предварително (преди Закона) да изтъргуват своето „покаяние“ срещу запазване на санове и постове. Това би вкарало в неоздравялото тяло на Църквата нова болестотворна доза от „лидери“, които да вредителстват в нея още десетилетия напред.

Предстои на 10 май 2003 г. да се чества 50-годишнината от възстановяването на Българската патриаршия. По всичко личи, че този забележителен юбилей ще съвпадне с ликвидирането последиците от „разкола“ и начало на помирителния процес в БПЦ. Всичко това създава условия за подем и Църквата не бива да го пропуска.

Предишният път тя изпусна подобен ключов психологически момент след падането на комунизма в 1989 г.

Следствие от този пропуск бяха: Христофор Събев, „разколът“, нахлуването на сектите, изпускането на младото поколение.

Едва сега идва втората подобна възможност за възраждане и Църквата няма право да го изпуска, защото предстоят много по-големи предизвикателства. Предстоящото влизане на България в Европейския съюз в 2007 г. е желано от почти всички, но то крие смъртна опасност за същността на България. Защото в политически и икономически обединена Европа ще остане само културната и духовната самоличност, а българската култура (т. е. самоличност, същност) все още няма имунитет. Тя може да не издържи предизвикателството на културния шок и да се разпадне, претопи, изчезне.

Българската църква има фундаментална обществена национална и пост-национална роля в това отношение. Тя разполага само с няколко години, за да допринесе за конституирането и укрепването на оцеляваща българска духовна културна идентичност на прага на влизането в ЕС и в първите години след това, когато ще се изгради нашият нов начин на съществуване като личности и общност.

Всичко това обаче се отнася до собствено културната роля на Църквата в рамките на традиционната българската общност – иначе казано до способността на България да се възползва от своята Църква. Защото тя, Православната Църква – ако говорим в духовен, а не в юридически и законодателен смисъл – не е национална, а вселенска и надвселенска божествена Институция. Тя изобщо не е равностойна с другите вероизповедания. За наше историческо щастие „нашата“ Църква е съвършено неравнопоставената, единствено истинската и спасителна Църква на единствения истински Бог, Който ѝ е вменил в дълг да води към Спасителя и да свидетелства за Него:

„Вие сте солта на земята. Но, ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена?“ (Матей, 5:13).

автор Георги Тодоров 
Публикувано във в-к.“Култура“, Брой 2 (2257), 10 януари 2003 г.