Подмененият Великден

Само Бог е истински далновиден. Той ни е дарил Себе Си в Църквата, та чрез вярната вяра и църковността всички ние да можем да се приобщаваме към Неговата далновидност при всички лични кръстопътища в нашия живот и при всички исторически кръстопътища в живота на народа.

Българската „църковна революция” от 1860-1872 г. е поучителен пример за това, че противоканоничното (т. е. противоцърковното, т. е. богопротивното) историческо поведение, дори когато късогледо се привижда като триумф, неизбежно е пагубно – не само в истинската божествена (есхатологична) перспектива, но и в рамките на човешкия век.

Българството, което е в небивал (светски) подем през ХІХ век (пари, промишленост, търговия, училища, читалища, вестници, книгоиздаване, храмостроителство и пр.), усеща своята (светска) сила и решава да я приложи и в църковните дела. Възниква и се разраства движение за учредяване на самостоятелна Българска църква.

Движението придобива огромен размах и се превръща във всебългарски „въпрос”, именно защото същността му не е собствено църковна, а националистическа (политическа, светска). Най-активни, най-крайни и най-„безкомпромисни” в това движение са секуларизаторите, изстиналите към вярата.

Прокламираната цел на движението е сама по себе си добра, справедлива, канонична и легитимна. Тя е: възраждането на съществувалата в древност самостойна Българска църква (Търновска патриаршия и/или Охридска архиепископия).

Но, знайно е, пътят към ада е застлан с добри намерения. Изборът на средства за осъществяването на добрите цели – ето в кое се състои историческият кръстопът.Пътищата са два – лигитимният (каноничният) и нелегитимният (революционният).Исторически благотворните за България в това църковно движение средства са каноничните. Исторически зловредни и пагубни за България са неканоничните средства – онези, които нарушават не само буквата, но и духа на канона. Изборът между тези два пътя не е в ръцете на народа (двигателя, който дава неустоимата енергия на движението), а в ръцете на тези, които стоят на кормилото. От водачите на народа зависи дали да го насочат по пътя на църковността и каноничността (т. е. по пътя на Бога) или по другия път. Единият път е спасителният, а другият – пагубният.

Имали ли са българите по онова време водачи, които да ги насочат по правилния път, и какъв избор са направили?

Преди да потърсим отговора на този въпрос, нека видим възможно ли е било изобщо осъществяването на добрата цел с канонични средства – без революция, без антиканоничност и без схизма?

Всъщност, българската църковна еманципация е била неизбежна и неудържима.
Било е само въпрос на време (кога?) и на начин (как?). Времето е работело за българите. С всеки изминат ден те са ставали по-богати, по-образовани, по-влиятелни, по-силни, по-българи.

От тях се е искало да проявят мъдрост и историческо търпение (както това прави Стефан Богориди), т. е. да не тръгват срещу канона и да не правят „църковна революция”.

Често се твърди, че българо-гръцката църковна разпра, а оттам и църковната революция, е била неизбежна. Не е вярно. Знаменателен е начинът, по който княз Стефан Богориди решава нерешимия въпрос по построяването на българския храм в Цариград. Всичките четирима „гръцки” патриарси участват в полагането на основния камък на бъдещия български храм.

Пак четиримата патриарси в пълен състав ще участват по-късно и в опелото на Стефан Богориди – тихия и авторитетен водач на цариградските българи – опело, отслужено на български език от български свещеници по изричната воля на покойника.

Противоречия между българи и гърци по българския църковен въпрос е имало много, но те е можело да се решат по легитимния (богоридиевия) начин.
За съжаление, след кончината на Богориди, в българските среди настъпва трайна криза на лидерството.

При липсата на далновидните водачи на преден план веднага излизат две пагубни стихии – политическото късогледство и църковното революционерство.

И така, още на първия Великден след кончината на Стефан Богориди революционните сили вземат връх. Великденската акция от 3 април 1860 г. поставя началото на революционната фаза на „църковната борба”, завършила с пълното скъсване с Цариградската патраршия и обявяването на българската Екзархия за схизматична (1872 г.). Секуларизмът триумфира.

Най-важното явление в българската история през последните три века е секуларизацията. Но то до такава степен е изпълнило всебългарския хоризонт, че важността му е останала незабелязана. А тя е останала незабелязана, защото българската историческа наука е секуларизарана. Тя смята десакрализирания свят и разцърковеното общество за естественото състояние на нещата.

Секуларизацията започва в България през ХVІІІ век и триумфира през ХІХ век. Ироничното е, че бойният кон на българската секуларизация се оказва именно т. нар. „църковна борба”.

Но как? Възможно ли е тъкмо всенародната борба за самостойна Българска православна църква да бъде акт на разцърковяване?

Парадоксът е само привиден. Всъщност, „църковна борба” е името на маската. Същинското (политическото) лице на явлението е зад маската и това се знае от всички. Знаели са го и всички тогавашни българи, участващи в събитията.

Борбата е била не църковна, а политическа. Тя е борба политическа-под-църковна-маска. Борбата е била уж-църковна, т. е. лъже-църковна.
А щом е лъже-църковна, следователно тя е противоцърковна. Т. е. противохристиянска. Т. е. противохристова.

Провъзгласените (мнимите) цели са уж „църковни”. Нецърковни са обачесъщинските цели на „борбата”. А средствата за осъществяването на тези цели са не само нецърковни, но и противоцърковни.

Именно разминаването между провъзгласените и същинските цели, от една страна, и, от друга страна, противоречието между обявените цели и използваните средства – са причините за отравянето на българския църковен живот с духа на секуларизма през последните 150 години.

Личностите, които осъществяват това пагубно явление, са онези, които светският дух припознава като „бащи” на нацията. И то не само явните революционери, като Раковски, Каравелов, Левски, Ботев, Бенковски и пр., но и огромного мнозинство от така наречените „просветители” – Берон, Априлов, Славейков, Захарий Зограф, Станислав Доспевски…Най-сетне, носители на светския дух се оказват и мнозина от църковниците. Именно те са, естествено, и любимците на светската интелигенция (историци, писатели, политици и пр.): Неофит Бозвели, Неофит Рилски, поп Минчо Кънчев, отец Матей Миткалото, поп Грую Бански, епископ Иларион Макариополски, екзарх Йосиф…

Светският дух (секуларизмът) в модерните времена е най-големият враг на Църквата. Българската „църковна борба” завършва с триумф на светския дух в самото сърце на новоучредената Българска църква.

Затова и съвсем естествено е, че за секуларизирания българин оттогава насам тази „църковна борба” се привижда като триумф на българството.

Всички описания на „църковната борба” през последните 150 години единодушно я обявяват за всебългарска национална победа. В това отношение са единодушни и консерватори, и либерали, и монархисти, и републиканци, и фашисти, и комунисти, и атеисти, и секуларизирани духовници.

Но – ще кажат – в страна, която е препълнена с национален комплекс за малоценност, в страна, чиято история е препълнена с национални катастрофи, не е ли естествено редките общобългарски победи да се разкрасяват?

Истина е точно обратното: дълбоката секуларизация на Българската църква е истинската същност не на народна победа, а на всеобхватната национална катострофа. В която българството живее до днес.

Днес, 150 години след нейното начало, време е най-сетне българската „църковна революция” да бъде разгледана не в революционната (секуларната), а в църковната (т. е. богоцентричната и каноничната) перспектива; не според привидностите, а според същността.

А защо досега у нас не е бил направен несекуларен (нереволюционен, несветски, богоцентричен, църковен) прочит на „Великденската революция”? Въпросът е изключително важен, доколкото 73 години (почти целият екзархийски период – от 1872 до 1945 г.) Българската църква е била в схизма. Да бъдеш схизматик е дълбоко травматично състояние за съвестта на всеки истински вярващ, а истински вярващи в България несъмнено е имало през всичките тези десетилетия. Дълг на българския (екзархийския) епископат е било да даде на вярващите едно валидно църковно обяснение за явлението. Най-добре чрез една книга – представителен за Църквата ни основополагащ труд по този въпрос, написан от меродавен църковен авторитет (най-добре епископ).

Такъв труд няма. Ясно защо. Защото всички български екзархийски епископи са били деца на революцията. Те са това-което-са именно чрез схизматичната (революционната) Екзархия. Църковният прочит на собствената им история ще ги разобличи като схизматици.Привидното изключение е сякаш патриарх Кирил, който посвещава няколко свои обемисти (и много богати на документация) труда на тази проблематика. Но. Първо, той пише всички тези трудове вече следвдигането на схизмата (1945 г.). И второ – той избягва да пише за същността на самата „църковна борба”, а по-скоро за различни нейни аспекти встрани от тази същност.

Задълбоченият прочит на събитието едва тепърва предстои и по още една – този път чисто академична – причина. Недопустимо е българската историческа наука – вече 150 години! – да продължава да игнорира двата най-важни корпуса от чужди извори за „църковната борба”: гръцките и турските.
В научно обращение (преведени и публикувани) у нас са само ограничен брой официални документи, а ние не познаваме планините от писания по българския „въпрос” в гръкоезичната преса (Цариград, Атина и пр.), личната кореспонденция на важните действащи лица (патриарсите, видните ерископи, гръцките големци в Цагиград). Същото важи и за османските архиви.

Качественото осмисляне на българската „църковна революция” с привличането на всички тези първостепенни извори тепърва предстои. Но дори и със сега наличните извори сме длъжни да нанесем принципни корекции в сегашната ни историческа митология. Ето, например, как е обобщена „Великденската акция” в една съвременна (1998 г.) „История на България”:

„По инициатива на Цариградската община, изразявайки волята на всички българи, на Великден, 3 април 1860 г., Иларион Макариополски тържествено провъзгласява отделянето на българската църква от Патриаршията.”

В това, общо взето, казионно описание на събитията има няколко принципни неистини. Първият важен, но недооценен аспект на акцията, е, че тя не е спонтанна. Не е народен изблик, а режисирано представление на такъв. Налице е заговор (конспирация).

Тодор Бурмов, пряк участник в събитията, ги описва така:

„В едно съвещание, направено в началото на март 1860 г. при българската църква на Фенер, между Илариона Макариополский, Т. Ст. Бурмов и Хр. Тъпчилеща, които имаха тогава най-голямо влияние върху ходът и насочванието на въпросът […] Българский народ, рече се в това съвещание, трябва да обяви и прогласи, че не припознава вече Цариградский патриарх за свой духовен началник. […] Решението да се заяви тържествено, че Бълг. народ отхвърля властта на Цариградский патриарх […] не се подложи на разглеждане в съветът на по-първите люде между цариградските Българе, както ставаше всекога, кога се касаеше да се направи една по-важна стъпка по народно-църковните работи.“

Става дума за действителен заговор (съзаклятие, конспирация) в тесен кръг, в който не са посветени не само обикновените цариградски българи, но и част от водачите на оформилата се вече „църковна борба”. Към заговора са привлечени Хр. Тъпчилеща и хаджи Н. Минчоглу, „които се явяваха по онова време пред турските държавници и особено пред известний Аали паша по българското дело”. Те се наемат да отговарят за случилото се пред правителството, а Иларион Макариополски ще поеме отговорността пред Патриаршията.

Защо обаче е необходим заговор? Защо предстоящите действия се държат в тайна не само от турците, не само от гърците, но и от самия български народ в Цариград и от част от цариградските български първенци?

Защо инициаторите на Великденския заговор не предприемат акцията явно? Защо не излязат с манифест от името на народа? Нима се съмняват в подкрепата му?
Не. Съвсем сигурно е, че тогавашните цариградски българи са били вече достатъчно надъхани против Патриаршията. Те са били сух барут, който е чакал само искра, за да се запали.

Но заговорниците не са искали да изглеждат инициатори на революционните събития – нито в светско, нито в църковно отношение, а са желаели да изглежда, че уж барутът се е самозапалил, уж акцията е спонтанна, от народа. Така хем ще се постигне желаният резултат – шумна и демонстративна акция на скъсване с Патриаршията – хем провокаторите на събитията ще могат да играят ролята на невинни.

А защо предприемат акцията именно на Великден, осквернявайки празника със светски заговори? Ясно защо. Защото няма как да събератнарода, без да се компрометират като инициатори. А в обикновен неделен ден цариградските българи в огромното си мнозинство просто не ходят на (уж тъй необходимата им българска) църква. Тези пък, които действително ходят на църква, не биха участвали в провокацията.

Много важни сведения ни дава Т. Бурмов относно друга основна движеща сила на събитията:

„Агентите на католическата пропаганда друго не желаеха, освен да видят час по-напред един такъв скандал в средата на православните българи, какъвто щеше да бъде изхвърлянето от църковните молитви името на патриархът по заявение и настояване от страна на събраний в църквата народ в най-тържественний и знаменит християнски празник. В денят 3 априлий 1860 год., първий ден на пасхата през тая година, когато беше нагласено да стане шумна демонстрация против Цариградский патриарх, бяха дошли в българската църква на Фенер, освен действително набожните хорица, още и всички ония, на които сърцето по тая или оная причина беше вече отдавна престанало да се сгрява от огънят на благочестието и които, вследствие на това, бяха се вече предали в ръцете на пропагандата, едни по своекорестни видове, а други по лекомислие и вярвание на нейните лъстиви уверения и обещания…”

Действително. Римо-католическата propaganda fide е един от важните двигатели на Великденската акция. Нейната програма-максимум е цялостното приобщавне на българите с папството чрез уния. Но програмата-минимум – и като средство за постигане на крайната цел, но и като важна цел сама по себе си – е отделянето на Българската Църква от Патриаршията.

Никола Сапунов, също важен участник в събитията, описва с хумор разположението на младежите в храма като дислокация на военни „отделения”:

„Така народът навлезе в церкова, но да гледаш за любопитство наредата. Като бе тъмно, едно отделение обема царските двери – все млади контета; едно отделение надясно при певците, едно отделение наляво при певците; едно отделение при олтарът, едно отделение на входът на олтарът, едно отделение вън на прозорците наляво, друго надясно при прозорците, друго отделение сред църквата, друго отделение в артиката (и) всичките с бастуни дебели.”

Сапунов е в орбитата на униатството и скоро ще се издигне до това да стане един от водачите на униатското движение. Наскоро публикуваният му дневник разкрива някои от скритите механизми на събитието. Картината започва да се попълва. Нашите сценаристи влизат в чужди сценарии, а в режисурата и в самото представление се включват много повече действащи лица, разнопосочни движещи сили и интереси.

Неспоменаването на Цариградския патриарх по време на службата, оглавявана от епископ Иларион Макариополски, е престъпление на канона, но българският архиерей не желае да изглежда съзнателен престъпник на канона. Какъвто всъщност знае, че е.Примерът му е последван от безброй свещеници из цяла България (както и от някои епископи), но този революционен акт е едно стратегическо самоубийство за възраждащата се самостойна Българска църква, която реже клона, на който стои.

Щом може „правомерно” по политичека целесъобразност да се престъпва канонът, значи канонът не е от Бога, а от човеците. Значи „всичко е позволено”.

  • Епископ без богопроизхождаща каноничност не е епископ.
  • Свещеник без богопроизхождаща каноничност не е свещеник.
  • Църква без богопроизхождаща каноничност не е Църква.
  • Православие без богопроизхождаща каноничност не е Православие.

Тогава как можем на такава основа да възродим Българската Православна Църква?
И чудно ли е, че през последните 150 години от „Великденската акция” в самостойната Българска православна църква не е просиял нито един светец?
Не е така в Русия и в Гърция, в Румъния и в Сърбия – там светци просияват и през ХХ век, та и до наши дни.

Не е било така и в цялата хилядагодишна история на самостойната Българска църква. Никога не е имало поколение, през което нашата църква да не излъчи свои светци.

Последният от тях – мъченикът св. Димитрий Сливенски – просиява в 1841 г. Точно това е времето, когато революционерът в расо Неофит Бозвели започва „църковната борба”…

Бил ли е епископ Иларион „принуден от народа” да изхвърли името на Цариградския патриарх от литургията? Съвсем не. Той е бил инициатор на заговора.
Вярвал ли е някой от главните играчи в „спонтанността” на събитията? Ни най-малко. Нито турците. Нито гърците. Нито българите. Всички са знаели, че това е представление, организирано от народни подстрекатели, и че сред тези подстрекатели една от главните, ако не и най-главната роля, играе именно епископ Иларион Макариополски.

Същата църковно-революционна игра се повтаря при Богоявленската акция през 1872 г., която ознаменува окончателното скъсване с Патриаршията и довежда до схизмата. Тогава уж пак „народът” уж пак „принуждава” владиците…
Цялостната историческа оценка на българската „църковна борба” е неизменно триумфалистична.

Проф. Петър Ников в края на своя основен труд за „Църковно-националните борби и постижения” (1930 г.) заявява:

„С една дума, екзархията, която обедини вънкашно българския народ в една мощна национална организация, му даде същевременно чрез своите права и привилегии и една вътрешна автономия, в рамките на която той можеше вече свободно да развива своите духовно-национални сили и да се издигне и закрепне като народ.“

Подобна мисъл във връзка с Екзархията изказва по-рано основателят на българския социализъм Димитър Благоев:

„Отделянето и признаването на българската националност съставляваше първа крачка към политическото освобождение.”

Същото мислене срещаме и в многотомната „История на България” (1987 г.):

„Победата на борбата за национално самоопределение в лицето на Българската екзархия подготвила българската нация за решителна борба за освобождение от османско иго.”

Господстващ, но дълбоко лъжовен мит в цялата ни историография за българската църковна революция от 1860-1872 г. е, че тя уж била определила границите на българската нация в рамките на Османската империя и това „определяне на границите” било важно за последващото Освобождение на България. На пръв поглед изглежда, че точно така става, но по-внимателното взиране разкрива оптическата измама.

Защото същността на Църквата е вселенска (наднационална), Църквата е една и в нея са едно всички езици и всички етноси. Църквата не е етническа, не е „национална”. Тя не е против нациите. Не е против кесаря и кесаревото.
Всъщност, Църквата ни обединява с гърците, сърбите, черногорците и власите. Национализмът е този, който ни разделя.

Националното съзнание е това, което определя „границите на нацията” и съответно „границите на Екзархията”. ХІХ век е век на нациите. Нациите се самоопределят независимо от църковните диоцези – така например, по това време унгарците се обособяват (по очевидни светски причини) от австрийците, макар че са в един католически църковен диоцез.

Българската нация се формира по същия начин по светски причини, тя само временно слага църковна маска на своите чисто секуларни амбиции.

Що се отнася до границите на държавата България и на българската нация от Освобождението (1878 г.) до ден днешен, те всеки път са определяни от съвсем други фактори, а не от границите на отделните епархии или на Екзерхията като цяло. Никога нито един фактор, произтичащ от Екзархията, не е въздействал за включването на дори педя земя в границите на България. Свидетелство за това са договорите в Сан Стефано, Берлин, Лондон, Букурещ, Ньой, Крайова.

Логически няма как да е иначе, защото Българската Екзархия до 1945 г. е схизматична (нелегитимна) църква с нелегитимни граници. Няма как една църковна институция, призната в църковен план само от самата себе си, да въздейства върху съвсем извънцърковните сили, които определят международните политически договори.

И още нещо. В политически план Екзархията черпи своята легитимност от Османската империя. Но политическото освобождение на България и създаването на българската държава може да стане само за сметка на същата тази Османска империя. Т. е. Екзархията е креатура на Османската империя и губи смисъла си извън тази империя. А всички знаят, че империята е „болният човек” и че болестта е смъртоносна, и че целият „източен въпрос” – още от времето на Николай І – е именно за наследството след смъртта на болния.

Съвсем очевидно е, че със смъртта на Османската империя след Първата световна война исторически отмира и Екзархията. След кончината на екзарх Йосиф не само че не е избран нов екзарх (чак до комунистическите времена – в ранната 1945 г., когато набързо става и вдигането на схизмата), но практически спира и „екзархийската” дейност извън границите на България.
Всички български екзархийски митрополити опразват своите катедри, които са останали извън политическите граници на държавата. Тяхното паство (българско-екзархийският църковен народ) сякаш изведнъж „изчезва”. Не води никаква исторически значима „църковна борба” срещу гръцкото, сръбското или румънското „духовно иго”, под което е попаднал.

И тъй, не границите на Екзархията влияят върху границите на държавата, а вярно е точно обратното – в крайна сметка, диоцезът на БПЦ се свива, докато съвпадне точно с политическите граници на държавата България. Т. е. напразно сме стояли в схизма 73 години, напразно сме се лъгали, че жертваме църковността (каноничността) в името на някакви светски ползи.

Нелегитимността на българската църковна политика в историческата ни митология се оправдава с някакъв уж прагматизъм. Един вид – умният екзарх Йосиф в Цариград под прикритието на Екзархията тихо плете мрежата на „българщината” във вилаетите на Османската империя, а още по-умният „държавник” Стефан Стамболов прехитро грабнал бератите за български владици в епархиите под властта на султана.

Всъщност, няма по-тотален прагматически провал от този на българската задгранична църковно-народна политика по начина, по който е била практикувана от екзарх Йосиф, Стамболов и пр. Провалът се състои в това, че във всички тези задгранични територии – най-вече в Македония и в Тракия – включително и там, където дотогава е имало действително компактно българско население и българско национално самосъзнание, след рухването на Османската империя не остава нито една българска енория и на практика – нито един българин-екзархиец.

Умопомрачението, с което е свързана българската „църковна революция”, има дълга и предълга сянка. Тончо Жечев прави следния умопомрачително неверен извод за „църковната борба”. Тя била: „…единствената българска борба, която се увенча с победа без решителна помощ отвън, дори при съпротивата и неодобрението на всички външни фактори.”

Истината е, че цели пет важни външни фактора, действащи върху българската „църковна борба”, не само одобряват, но и решително помагат за нейния „успех”. Това са Османската империя, Австро-Унгария, Англия, Франция и Ватиканът. По различен начин всички те ни „помагат” да се „освободим” от „гръцкото иго”.

Може би най-невидимата и най-важната част от тази „помощ” е била, че са ни „помагали” да „мислим”. Още Неофит Бозвели е черпел от „просвещений европеец” своя мисловен багаж по въпроса…

От великите сили единствено Русия е имала стратегически интерес да поддържа единството на балканските православни народи – крайъгълният камък на нейната политика в региона.

Съответно, противоруската политика на Великобритания, Франция и Османската империя (братя по оръжие в антируската коалиция през Кримската война от 1854-55 г.) има за важна цел да разбие това единство; да вкара клин между православните народи. Принципът е древен, прост и действа безотказно – разделяй и владей.

Схизматична екзархийска България перфектно играе ролята на този клин. Цели три видими български национални катастрофи (Междусъюзническата, Първата и Втората световна война) ще се дължат на воюване срещу православните ни съседи.

Но още по-важно в геополитически план е това, което далеч надхвърля обхвата на Балканите – че българската „църковна борба” успява да противопостави двете най-големи сили в Православието: Русия и елинизма. Те винаги са били в сложни и противоречиви съюзнически взаимоотношения, но общият им стратегически враг – Османската империя, ги кара да преодоляват противоречията.

Българският псевдо-църковен „въпрос” става повод за небивала противоруска истерия в гръцкия печат, класически подклаждана от гореспоменатите противоруски сили. Това е още по-важното divide et impera, след което гръцко-руските отношения са трайно отровени, стратегическият им съюз е провален и турците постигат невъзможното: остават в Европа след рухването на Османската империя.

В българската църковна борба през революционния период (1860-1872) изглежда е имало само двама далновидни лидери, които са разбирали високите и дългосрочни залози; единият от тях дори не е българин. Това са Гавриил Кръстевич и граф Игнатиев. С неимоверни усилия те дълги години успяват да укротяват самоубийствената революционна стихия на светския дух и да придържат движението в руслото на спасителната и възможна легитимност (каноничност).
В крайна сметка, обаче, усилията им пропадат. Най-лошото не само се случва, но следва и още по-лошото – неговата вече 150-годишна историческа възхвала.

автор Георги Тодоров
Публикувано във в-к Култура – Брой 13 (2585), 08 април 2010