Паисиевият стълп

„Килията“ на отец Паисий в Хилендарския манастир е една от най-безспорните български светини. Всички я „знаем“ от одата на Вазов („скромна килийка, потънала в сън“) и от учебниците по история, където винаги се показва все един и същи кадър с прозорчето под широк свод. Тъкмо това „знание“ ни пречи да я видим.

Но. Какво всъщност представлява тази всебългарска светиня?

Този въпрос досега не е получил пълноценен отговор, а и никога не е бил изрично поставян от изследователите. Още в 1871 г. в основополагаща статия Марин Дринов подчертава ключовото място на отец Паисий в новата българска история и посочва важността да се изследва неговото наследство в Хилендар. Въпреки това повече от 20 години след Освобождението – във време, когато хилендарци са с българско самосъзнание – българската наука (дори когато Марин Дринов е просветен министър) не предприема подобно изследване. Чак когато манастирът се сърбизира, след 1900 г., нашите учени тръгват да изследват труднодостъпните му вече старини и архиви.

От сто години насам всички почитатели на Паисий, които отидат в Хилендар, неизменно биват завеждани до малка дървена вратичка, която им се отваря и им се казва: това е Паисиевата килия.
Но кое е това и какво е това?

Първо дали св. Паисий е живял тук? Досега никой не е оспорил, че това е Паисиевото жилище, но никой не е представил и най-малкото – било то и косвено – доказателство (документ, свидетелство, извор), че българският историк е живял в тези помещения. Никой не е правил сериозно научно изследване на жилището на св. Паисий в Хилендарския манастир.

Понятието „килия“, с което обичайно се описва Паисиевото жилище, не е инструмент за познанието, а пречка. Подобна пречка е и яркият поетичен образ от одата на Вазов („скромна килийка“), който моделира мисленето и дори възприятията на посетителите.

Свидетели сме на странно объркване на ориентирите и сетивата при описването на Паисиевата келия. Публикуваните свидетелства често споделят, че тя е „ниска“, когато височината на посетения от тях II етаж е 3 метра. Мнозина твърдят, че от нея се слизало в „подземие“, а всъщност става дума за I етаж, чиито прозорци-бойници са на няколко метра над земята. Мастити учени указват, че „килията“ е в югозападното крило, а тя е в югоизточното.

Носители на подобно сетивно затъмнение са професори като Йордан Иванов, Асен Василиев, Атанас Божков, Любен Прашков, Атанас Шаренков, Михаил Енев и пр. Най-показателен в това отношение е писателят Йордан Стубел, който в 1938 г. описва „килията“ като „ниска“, от нея се стигало до „подземие“, а „От едно прозорче се вижда спокойната равнина на морето. Неговият шум достига на вълни…“

Не. Морето нито се вижда, нито се чува от Паисиевите прозорци. То е на километри оттук. Но Стубел не е лъжец. По-скоро той е във властта на предварително създаден в съзнанието му образ: той вижда и чува одата на Вазов:

„де се чува само ревът беломорски
[…]
във скромна килийка, потънала в сън,
един монах тъмен, непознат и бледен
пред лампа жумеща пишеше наведен.“

Когато Вазов пише стихотворението „Паисий“ (1882 г.), той не е ходил в Хилендар и черпи сведения от статията на Марин Дринов (1871 г.), а образи – от своето въображение. Вазов пръв въвежда темата за това най-Паисиево място в съзнанието на българите.

Поезията е изпреварила науката. Яркият поетичен образ сякаш е забулил действителността и ни пречи да видим нещата такива, каквито са.
Самата дума „килия“ подвежда: тя означава малка стаичка, в която живее затворник или монах. За обозначаване на реалиите в Св. Гора обаче е по-добре да използваме дублетната форма „келия“, която се среща нерядко в български текстове за Атон. Понятието „келия“ в Света Гора означава монашеско жилище, независимо от големината. Келията може да е едностайна, но е възможно и да включва няколко помещения. В Хилендар има келии – на някои важни монаси – с площ по над 100 кв. м.

Самостоятелните келии извън манастирите обичайно представляват двуетажни къщи с прилепен параклис откъм изток. А келията „Достойно ест“ е голям комплекс, обитаван навремето от над 10 монаси и с място за подслоняване на 40 поклонници.

Сегашният вход в Паисиевата келия е от нейния втори етаж. Първо влизаме в малко помещение с прозорче; следват две стаи, разделени с нисък и широк свод; два прозореца – на изток и на юг. Повечето посетители остават с впечатление, че това е всичко. Малцина си дават труда да слязат по дървената стълба надолу и да видят, че това не е „подземие“, а първият етаж на жилището – с два прозореца-бойници.

Но най-важното е какво има над втория етаж на келията. Като се качим на третия етаж (сега това става от съвсем друго място), установяваме, че точно над Паисиевото жилище се намира Параклисът „Покров Богородичен“.

Погледът отвън разкрива, че тези три нива – двуетажното жилище и параклисът отгоре – съставят ъглова отбранителна кула (стълп) с квадратен план и каменни зидове, дебели над 1,5 метра. Трите стени на квадрата са външни, а височината от най-ниската до най-високата точка на стълпа е близо 18 метра.

Прилежащите към този стълп жилищни крила с течение на времето са били издигнати до височината на покрива му и така още в ХIХ век стълпът е „изчезнал“ като самостоятелна сграда. Необходимо е да се върнем във времето на св. Паисий, за да изясним нещата.

В историята на Хилендарската обител в началото на ХVIII век има едно ключово събитие, което пренасочва последващата съдба на обителта. В 1722 г. става голям пожар, който изгаря половината от манастира. След това тежко бедствие Хилендар рязко обеднява, обезлюдява се и основна задача през следващите десетилетия е възстановяването на изгорелите сгради. За целта мнозина от монасите стават таксидиоти: тръгват да събират средства от християнските земи на Османската империя и зад граница. Такъв ще бъде и самият Паисий и това ще е главната цел на многобройните му пътувания по България.

През 1744 г. поклонникът Василию Григорович-Барский посещава манастира и подробно го описва, като между другото казва: „пиргове (стълпове) има околовръст четири, два ниски и два високи […] по всички тях има изрядни параклиси…“

Думата пирг идва от гръцкото purgos, думата кула в съвременния ни език е от турското kule, а съответната българска дума от славянски корен е стълп (както в стълпотворение, стълпник). Двата големи стълпа (отбранителни кули) в Хилендар са „Св. Сава“ и „Св. Георгий“, а двата малки: камбанарията и „Покров“.

Приема се, че Паисий е роден в 1722 г. Той идва в Хилендар в 1745 г. Пет години по-рано е възстановена първа след пожара една от пострадалите сгради – Покровският стълп. Възстановяването става в 1740 г., а негов ктитор е видният хилендарски монах архимандрит Герасим. Той поръчва и изписването на параклиса „Покров Богородичен“ на върха на стълпа, където и до днес виждаме великолепния му стенописен ктиторски портрет и съответните надписи.

Сградата на Покровския стълп е била по това време самостойно триетажно монашеско жилище (келия), включващо два жилищни етажа и параклис на третия етаж.

Ясно виждаме изображение на този стълп върху щампа от 1757 г. (правена в Москва). На нея личи, че I етаж на стълпа е надземен, а входът към него е откъм север. За II етаж се е минавало по вътрешна стълба. Третият етаж е бил достъпен само от втория. Което несъмнено означава, че обитателят на жилищните етажи е обслужвал и параклиса.

Щом св. Паисий е обитавал I и II етаж на тази келия, следователно вече знаем и кой е параклисът, който той е обслужвал. Този параклис („Покров Богородичен“) и днес е запазил в отлично състояние стенописите от 1740 г. – същите, както по времето на нашия историк. Имаме всички основания да смятаме, че старинната икона на Св. Богородица, която и днес стои в иконостаса на Покровския параклис (обкичена с дарове, както подобава на чудотворна икона), е същата, пред която се е молил самият св. Паисий.

Жилищните крила от двете страни на този стълп по това време още не са били възстановени след пожара и кулата-келия самотно се е извисявала в югоизточния ъгъл на манастирския комплекс.

Не знаем в коя година отец Паисий се е нанесъл в „своя“ стълп (пирг, кула), но обитаването на толкова обособено и емблематично жилище несъмнено е съответствало на неговия значим статут на проигумен сред хилендарското братство.

И дума не може да става за „скромна килийка“, а по-скоро за едно от най-престижните монашески жилища в тогавашния пострадал от пожара манастир.

Бъдещият архитектурен анализ на Паисиевия стълп ще ни помогне да осмислим функциите на отделните помещения на трите етажа. Самият брой и композицията на тези помещения предполага обитаване от повече от един човек (едно помещение на I етаж, 3 на втория, малка стая и чардак до параклиса на III етаж).

Можем да допуснем, че проигумен Паисий е имал едно или повече духовни чеда, които са живеели заедно с него в Покровския стълп. Именно у тези незнайни духовни наследници следва да търсим първите носители на Паисиевата традиция в Хилендар, която може косвено да бъде доказана – но за това друг път.

Кога, как и защо св. Паисий е заживял в своята келия-стълп? Рано е да дадем отговор на тези въпроси, но много важно е на този етап да установим една много вероятна връзка между проигумен Паисий и ктитора на Покровския стълп – архимандрит Герасим.

Герасим е бил ключова личност за тогавашния Хилендар. Той е един от основните двигатели за възстановяването на изгорелия при пожара манастир. Като такъв той не може да не е имал близки връзки с най-важния ктитор и възстановител на обителта – хаджи Вълчо от Банско, роден брат на отец Паисий.

В 1757 г. хаджи Вълчо завършва обновяването на част от изгорялото източно крило с камбанарията и прилежащия ѝ параклис. Ктиторският му портрет идва може би от същата ръка, както този на архимандрит Герасим.

Дарственият надпис в параклиса „Св. Иоан Рилски“ точно посочва обхвата на възстановеното крило: „от покрова даже до пирга камбански“. Често този надпис се тълкува нелогично в смисъл „от покрива (!?) до камбанарията“. Всъщност „покрова“ от надписа не е нищо друго, освен параклисът „Покров Богородичен“, откъдето действително започва възстановеното крило. Тук несъмнено е налице важна допирна точка между Герасим, Вълчо и Паисий.

Когато Герасим заминава за Сремски Карловци и по-късно умира там в 1761 г., измежду цялото хилендарско братство избират именно проигумен Паисий да отиде да прибере в Хилендар завещаното от архимандрита. Този факт е отлично известен, но досега стоеше изолиран. Сега вече знаем за още една – по-ранна – връзка между Паисий и Герасим по линия на Паисиевия стълп.

Първият свидетел на Герасимовото завещание е архимандрит Акакий Зографски, който най-вероятно лично е занесъл вестта в Хилендарската обител.

След връщането си от Сремски Карловци, в 1762 г. св. Паисий напуска Хилендар и отива в Зограф, където довършва своята „История славянобългарска“. В 1764 г. завършва строителството на църквата „Успение Богородично“ в Зограф – съвместно дело на ктитора хаджи Вълчо и на архимандрит Акакий. Натрупването на всички тези взаимовръзки – Герасим-Акакий-Паисий-Вълчо и т. н. – не може да бъде случайно.

Не може да има съмнение, че става дума за кръг от съмишленици и съдеятели. Паисий за нас е най-ярката фигура от този кръг, но навремето той не е бил лидерът на тази група.

Всеки от участниците в този условен кръг е свързан с поне двама-трима от другите. А някои от тях – особено Герасим Хилендарски и Акакий Зографски – са добре документирани. Изследването на документите, свързани с тях, може да хвърли интересна странична светлина върху личността, живота и делото на св. Паисий.

За Паисий се знае малко. В неговия въображаем музей има съвсем малобройни експонати. Сред тях досега бяха двата етажа на „килийката“.

След изложбите и публикациите от 1997 г. насам към тях се прибави и целостта на Паисиевия стълп: триетажната Паисиева келия, включваща „неговия“ параклис с автентичния запазен интериор и екстериор, иконите, функцията и пр., а също така и разширяващ се кръг от значими личности (архимандрит Герасим, Акакий Зографски и пр.), пряко свързани с нашия първоисторик.

Така крайъгълният югозападен стълп в Хилендар се превръща в крайъгълен камък за изследването на епохата, личността и делото на св. Паисий Хилендарски.

Автор Георги Тодоров
Публикувано във в-к.“Култура“,Брой 29 (2237), 19 юли 2002 г.