’68, ’89 и отсамничеството

„Събитията в Париж през май 1968 г.“ или „май 68″, или просто „68“ е един от крайъгълните митове на ХХ век – може би най-важното „събитие“ между края на II световна война и края на Студената война.

В България досега няма издадено задълбочено изследване на този феномен – нито наше, нито преводно. У нас този мит има ограничено значение, предимно за интелигенцията. Но той е така просмукан в цялата западна цивилизация, че влиянието му върху нас достига по всевъзможни косвени пътища.

Сигурно повечето културни продукти на Запада – от Бийтълз до Фелини – носят по нещо от 68. У нас митът 68 донякъде се смесва с Пражката пролет, движението, което достигна своята кулминация именно през първата половина на 1968 г. – и беше смазано от танковете на Варшавския договор през август същата година.

Успоредността и взаимовръзката между двете явления заслужава отделно изследване и е много показателна, но двата мита са съвсем различни и обособени. Митът Пражка пролет е съвършено ясен във всяко отношение. Ясно е кой какво искаше. Какви бяха движещите сили. Конфликтите. Лидерите. Целите. Дори предварително беше ясно как ще завърши всичко. Всички го знаеха. И то стана точно така, както всички очакваха: дойдоха танковете.

Обратно: митът 68 е неясен и до днес – цели 30 години след явлението. Толкова неясен, че за него могат да се твърдят и доказват с еднаква убедителност съвсем противоположни тези:

  • Че е имало лидери и идеология – и че е нямало нито лидери, нито идеология.
  • Че движението е завършило с пълно поражение – и че е завършило с пълна победа.
  • Че това е било огромно събитие – и че не е било никакво събитие.

Никой досега не е „разбрал“ или „обяснил“ 68, и то не защото нещо не е достъпно или някой би искал да укрие истината. И не защото хората не са се опитвали да разберат и обяснят. И не защото не им достига интелект. Напротив.А просто защото 68 не може да бъде разбрана или обяснена. Както не могат да бъдат обяснени или разбрани един град или един следобед.

Но осмислянето на 68 сама по себе си е едно нещо. Съвсем друго нещо е осмислянето на ’68 по отношение на България. Защото съществуваше Желязната завеса. Защото България не само я нямаше Там, където ставаше събитието. Но и тя нямаше там свой човек, който да дойде – тогава или сега – и да разкаже като вътрешен кое как е било. Започвайки: и аз бях в Париж в 68…

Е, и аз бях в Париж в 68. Не съм бил на „барикадите“, доколкото е имало барикади. Не съм бил в „събитията“, доколкото ги е имало. Нищо такова. Но когато стъпих в Париж през лятото на 68, следите от събитията бяха навсякъде: по стените, по улиците и най-вече – в самите хора и в тяхното съзнание. И всички тези знаци ми бяха от ясни по-ясни, защото през май и аз бях следил чрез френските медии – със затаен дъх – всичко, което ставаше Там. Тогава учех във френски лицей в Мароко. Бях по-франкофон от французите.

Париж и за мен беше центърът на света. Бях на 12 години и примирах, че не мога, не мога да участвам в тази тъй хубава, тъй класическа, тъй парижка революция. Дори не толкова да участвам, а просто да я оглавя. И по възможност да загина със знаме в ръка на някое по-високо място.Не я оглавих. Не загинах. Всъщност никой не я оглави. Никой не загина. Бях много разочарован. Но, струва ми се, че целият свят очакваше много повече от 68 и остана разочарован.

И оттогава насам продължи да-надценява-и-да-се-разочарова от събитието. 68 продължава да битува като едно много голямо събитие, което всъщност не се е състояло – като Троянската война в заглавието на Жироду.

Тъй 68 остана една несбъднатост. Една историческа мъглявина. Но не и за нас в България. Защото между нас и 68 стоеше Желязната завеса – както по време на самите събития, така и в последвалите най-продуктивни години на мита 68, чак до рухването на Завесата през 1989 г.

През цялото това време явленията отвъд Желязната завеса бяха отвъдни. Недосегаеми. Включително недосегаеми и за истинска критика. Фалшивата официална партийна критика само добавяше предполагаеми качества и увеличаваше аурата на всичко отвъд.

От чувство за интелектуално самосъхранение човек се съпротивяваше на тоталитарната пропаганда и ставаше безкритичен, т. е. немислещ по отношение на събитията на Запад. Просто защото бяхме отсам. В резултат на което неусетно развихме отсамническото мислене.

Отсамничеството всъщност е болестно състояние на мисълта, което не ѝ позволява да се осъществи. Щом приемеш, че истинските събития и цялата меродавност са отвъд, а ти си отсам, тебе просто те няма там, където пребивава истината. Следователно нямаш опорна точка, чрез която да осъществиш какъвто и да било мисловен процес.

И още: в един свят, разделен на две враждуващи системи, всяка критика на нещо от едната (отвъдната) система, неизбежно се оказва обективно в подкрепа на другата (отсамната) система. За човек, който не приема тоталитарната система, в която живеехме, да се занимава с истинска критика на явленията на Запад беше някак си противоестествено.

Тъй всички явления отвъд Желязната завеса през целия този период все още не са осмислени истински от българска глава. Те или са фалшиво очернени от официалната пропаганда, или са безкритично идолизирани от дисидентски настроените. Нито едно поколение в България, което е формирало мисленето си от 60-те години насам, не вярваше в клишетата на официалната пропаганда. Включително тези, които правеха тази пропаганда: партийната и комсомолската върхушка.

Участието в комсомолските и партийните структури не бе въпрос на светоглед, а на конформизъм и/или кариеризъм. А иначе светогледът на всички беше отсамнически. Убеден съм, че светогледът дори на най-отявления комсомолски активист е бил формиран от Макартни и Ленън в много по-голяма степен, отколкото от Маркс и Ленин. Рухването на вторите двама може да е провалило кариерата му, но рухването на първите двама би разбило душицата му.

На Запад също е имало форми на отсамничество (безкритично отношение към комунистическия свят) още от времената между двете войни. Чак до края на 80-те години по парижките университети се организираха летни бригади в Албания. Продаваха се трудовете на Енвер Ходжа и „червената книжка“ на Мао. Да не говорим за култа към Че Гевара. Но това бяха периферни светогледи. Които рухнаха съвсем с падането на Желязната завеса.

У нас обратно. Отсамническият светоглед беше всеобщ и без алтернатива. Дори мини-култът към Че Гевара не идваше по комунистическа или кубинска линия, а директно от Запада. Падането на Завесата не стана повод да домислим всичко онова, което сме оставили недомислено. Добрите стари идоли от времената преди 89 продължават да се радват на нещо като интелектуален имунитет – сякаш са под закрилата на една невидима и нерушима Желязна завеса.

Това важи в най-голяма степен за властващото днес поколение на 40-годишните. Нашето поколение. Защото ние формирахме светогледа си именно в творчески най-силните години на Запада след II световна война: 60-те. Предишното десетилетие беше още под дългата сянка на войната. Следващите – след 60-те – десетилетия, особено след средата на 70-те години, бяха само едно безкрайно повтаряне на създаденото през 60-те, но вече с по-ниска енергия и по-ниско равнище.

Българската интелигенция поначало е слаба. Но и малкото силици, които тя има, едва ли ще бъдат насочени към осмислянето на собствените ѝ светогледни корени. И то по няколко причини:

  • Първата е самата носталгия. Човек има едно детство, едно юношество, една младост, когато е възпитавал мислите и чувствата си. Добри или лоши – ти се отъждествяваш с тях, ставаш част от тях и ги приемаш като част от себе си. В този смисъл и Бийтълз, и Уудсток, и хипарството, и 68, и тяхната непробиваема броня (Желязната завеса) ще си останат вечно в съзнанието на повечето от нас. Как да „ограбиш“ младостта си?
  • Втората е също толкова обикновена и човешка: закостеняването. Просто човек спира да се развива. Конформира се спрямо самия себе си. Защото себеизграждането е труд. Вече си го извършил. Защо сега да събаряш изграденото и да градиш наново?
  • Третата е конформизмът. Приспособяването към доминиращата сила. 1989 г. видя триумфа на едната от двете враждуващи световни системи (капиталистическия Запад) върху другата (комунистическата). Съответно „гнилата и упадъчна западна култура“ победи и погълна културата отсам Желязната завеса. България е от лагера на победените и тя естествено бива окупирана – и икономически, и културно. На какво отгоре окупираната и победена културна общност ще критикува и осмисля победителите?
  • Четвъртата – и една от най-важните – е липсата на мотивация.

Обществото не поръчва такова осмисляне на заварения си отсамнически светоглед. Изобщо не си задава тези въпроси. Хората не искат да стават по-умни. Не се интересуват от дългосрочното. Живеят в умствено ден-за-ден. Една сериозно проведена умствена експедиция до 60-те години и обратно рискува да умре от глад.

А що се отнася конкретно до осмислянето на 68, то там като че ли е най-малко вероятно да се насочат усилията на истинотърсачите. Самата 68 е една от най-добрите марки опиум за интелектуалците:
Париж + революция + младост + медии + интелектуалци. Как да посегнеш
на подобна идилия?

30-годишнината от парижкия май 68 не беше използвана от интелектуалците в България за осмисляне на нашите светогледни корени. Това е опасно. А главната заплаха е, че цялото властващо днес поколение, че и цялата нация рискува да остане един вечен недорасъл, който никога няма да достигне зрелостта – т. е. каквото и да е истинско познание.

Българската интелигенция – умственият двигател на обществото – не си върши работата. По отношение на културната и духовната история на света през последните 30 години тя сама си отказва ролята на производител и се превръща в консуматор. Тя не търси да си достави умствени суровини за преработване, а направо лапа готовите продукти на масовата култура – клишетата.

Българският интелектуално-производствен комплекс, който и преди само бутилираше вносен продукт с неизвестна формула, пазена в недосегаем сейф и под чужда търговска марка – сега спря производството. Предприятието се разпадна. Работещите в него получаваха заплати, без да работят. Отделните цехове бяха купени за символен долар. И комай единствен поминък в бранша остана дистрибуторството.

Умственият инструментариум, с който си обясняваме света, е безнадеждно остарял и не може да произвежда нищо истинско. Бил е създаден в болестотворните условия на отсамничеството и има нужда от пълно и коренно преосмисляне, за да може да върши каквато и да било работа.

Пропуснатият повод – 30-годишнината на 68 – е знак за липса на подобен рефлекс за преосмисляне. Много лош знак за нещо като липса на умствена имунна система в българското общество.

Сега идва нов и много по-важен повод – десетгодишнината от „нежната революция“ и падането на Желязната завеса. Българската интелигенция не може да пропусне и този повод за осмисляне на света, в който живее – в противен случай тя просто ще изчезне. Става дума не за отсамническо осмисляне. Не за преразказ на това как съборихме комунизма. Не за това как комунизмът уж сам се събори. И как „те“ (и „едните“, и „другите“) обраха България. Не и за това кои са били всъщност „истинските“ дисиденти. Не и за безбройните „сценарии“.

Не. Всичко това са клишета и браково производство на излезли от строя механизми, които продължават да възпроизвеждат отсамничеството и Желязната завеса. А цялата тази проблематика е напълно неадекватна на света, в който живеем.

Изправени пред най-големите умствени предизвикателства, пред които някога се е изправяло човечеството, всички ние се нуждаем от мислене със съвсем друг обхват и друга – много по-висока мяра. Иначе как ще застанем лице в лице с най-голямата проверка дали ни има, или ни няма – двухилядолетието на Христа?

автор Георги Тодоров
Публикувано във в-к.“Култура“, Брой 33 (2042), 21 август 1998 г.