Катедралата Света София Премъдрост Божия – похвално слово за нея и непохвално за нас

„Защото те, които презряха Премъдростта, не само че повредиха на себе си, задето не познаха доброто, но и оставиха на живите спомен за безумието си, за да не могат скри това, в което се бяха заблудили. А Премъдростта спаси от неволя ония, които ѝ служеха.“
Премъдрост Соломонова, 10, 8-9

Българите са слепи. Един едноок на десет хиляди. И нищо не диагностицира по-ясно тази духовна и умствена слепота от отношението ни към нашите най-стари и най-старши храмове – базиликата Св. София Премъдрост Божия и ротондата Св. Георгий.

Какво сторихме ние – аз и ти – с тях след Освобождението? Ротондата превърнахме в гимнастически салон. Базиликата – в наблюдателница. В края на XIX век върху самия купол на храма на Божията Премъдрост се издига дървена наблюдателна кула. Дело на общинската управа, на инженерната мисъл и майстори строители.

Добре изпълнено. И вършещо общественополезна работа – наблюдателница за пожарната команда. Онези, които от висотата на тази наблюдателница са наблюдавали с остър взор във всички посоки, не са видели най-главното: че са слепи.

И още: че самите те са бедствието. Че кощунственото им невежество, духовната и умствената им слепота са много по-пагубни бедствия от пожарите. Базиликата Св. София Премъдрост Божия в едноименния столичен град е най-великият храм в България. Първо, със своята възраст. Заедно с Ротондата това са най-старите още съществуващи храмове в българските земи. И докато Ротондата е била строена за римска обществена сграда и едва впоследстиве приспособена за църква, то Базиликата винаги е имала храмово предназначение.

Датирана от V или VI век, тя е изобщо едно от най-старите стоящи църкви в света. Второ, със своята история. Започваща още от времената на християнските гонения и мъченичества преди IV век и с насложените едни върху други няколко последователни църкви на същото място. За да стигне до времената на Второто българско царство, когато – до падането под турското иго – църквата е била митрополитска катедрала.

Трето, със своето име. Името Света София Премъдрост Божия е най-славното храмово име в цялата християнска древност. Само това Име Божие струва повече от всички нас, взети заедно. С всичко, което сме придобили, цялата ни алчност, амбиции, кариеризъм, политиканство, суета и велики комбинации.

Софийската Базилика е най-старата понастоящем църква в света, носеща това най-славно име. (По-стара и по-славна е само цариградската Св. София, но тя сега е музей-джамия.) Което я прави духовна наследница. Което прави и нас духовни наследници на онази Империя на Духа, чиито князе са Иоан Златоуст и Григорий Богослов, Максим Изповедник и Иоан Дамаскин, Кукузел и Константин-Кирил Философ.

И как се отнасяме ние към носителката на това наше наследство? Да. По-добре отпреди. Слепецът слезе от наблюдателната кула. Извърши археологически проучвания. Написа монография. Извърши ремонтни дейности. Първо в 30-те години. После – през последните десетилетия. И ето, че днес на главния вход на църквата се вее надпис, който известява, че тържественото откриване ще стане на 17-ти септември 1998 г. Откриване ли? Откриване на какво?

Не знае ли слепецът, който е написал този надпис, че един действащ храм не се „открива“, а се освещава? Нецърковното мислене при разпореждането с храмовете вече е неприемливо. Материализмът, бездуховността, нецърковността са само различни имена на слепотата българска. Всеки може да бъде извинен за личната си бездуховност и духовна слепота – най-малко чрез онези „45 години“. Но те свършиха.

Преходният период на лутане, проби и грешки също свърши. Слепци все още има и ще продължава да има, нослепци вече нямат правото да водят. Духовно непрогледнали люде – Стефан Софиянски, Стоян Янев, Петър Митанов и пр. – нямат право да се разпореждат със светини като базиликата Св. София и ротондата Св. Георгий. И то не защото са лоши хора сами по себе си. А защото има йерархия. Което – преведено на български – значи свещеноначалие.

От един политик, от един администратор, от един архитект и един реставратор не се иска да бъдат духовно грамотни. Не им е това работата. От тях обаче задължително се иска да бъдат достатъчно умни, за да знаят границите на своята компетентност. Да знаят, че има сфери над тяхната сфера – такава е Църквата, такава е духовността. И в тези сфери те – политици, администратори, професионалисти – са длъжни да играят строго подчинена роля.

Обновлението на най-великия български храм Св. София Премъдрост Божия е една изключително висока и трудна задача. Която надвишава днешните духовни и творчески сили на България. Дори да впрегнем най-доброто, с което разполагаме.

Тази задача в никакъв случай не е по силите на някое отделно ведомство,
на Столичната община или хората от фирма „Стара София“, които вече доказаха ниските си възможности в ротондата Св. Георгий.

Обновлението на Базиликата не е въпрос на пари, материали, проектиране, изпълнение – както мислят с болно съзнание незрящите. Не, ние не спасяваме храма от рухване. Не го въздигаме. Не го укрепваме и украсяваме. Така само изглежда привидно, както привидно малкото слънце се върти около голямата земя.

Истината е точно обратна. Ние сме рухналите и падналите. А той – Храмът – ни укрепва и въздига. Той е Реставраторът за нашите прогнили души. Той ни спасява. Софийският храм, носещ името на Божията Премъдрост, е нашата стълба към небето.

От нас само зависи дали ще използваме тази стълба, за да се въздигнем колкото се може по-високо – или да я съборим до нашето хоризонтално бездуховно равнище. Дадено ни е свише най-високото възможно предизвикателство, за да извадим най-доброто от себе си. И не нещо друго, а именно изваждането на най-доброто от България, нейното духовно въздигане, обновление и преосвещаване – ето за това става дума. Ние сме камъните и тухлите, които Строителят иска да види подредени във високия купол.

Изпълнителят на това храмово строителство може да бъде само един: Българската Православна Църква. Да – порутената, обезкръвената, излинялата, унизената и посрамената наша Църква. Която е точно такава, каквито сме аз и ти. Но – ще каже слепецът – нали има „два синода“ и „двама патриарси“.

Не можем да скръстим ръце и да ги чакаме. Та нека да си се оправят и тогава да дойдат. А ние междувременно ще работим на ползу роду. Точно такива разсъждения са диагнозата на българската болест. Липсата на съзнание, че си невежествен в духовните и църковните работи.

Защото всичко казано от незрящите относно Църквата би било съвсем вярно, съвсем вярно – при едно-единствено условие: че няма Бог. Ако нямаше Бог – тогава наистина всичко щеше да е относително. Тогава може да има „два синода“ и „двама патриарси“. И всеки да си избира. Тогава в църковните дела можеш да поръчваш музиката, щом плащаш. Но Бог ест. И не всичко е относително. И Църквата не е обществен договор, а е истинска. И няма двама патриарси български. Има само един.

Защото Православието не е опиум за народа, и не е „изостанало“ от времето си – ние сме дрогирани от времето си и изостанали от истинското Християнство. Има само един Свещен Синод на единствената Българска Православна Църква – с всичките негови недостатъци, които не са негови, а лично мои и твои. Защото аз и ти родихме този Синод и го раждаме всеки ден – точно такъв, какъвто е.

Има само един Патриарх Български – с всички негови недостатъци, които не са негови, а лично мои и твои. Защото аз и ти го родихме този Патриарх и го раждаме всеки ден – точно такъв, какъвто е. Свещеността на Църквата съществува именно затова, за да можем чрез нея постоянно да усещаме Неотносителното, Абсолютното.

Не бива спасителният за България храм на Божията Премъдрост да остане в плен на бездуховни цели, материализъм и нецърковност. Тъкмо обратното – длъжни сме да превърнем неговото Обновление в тържество на България – на българската духовност и Българската Църква. Това е едно наднационално по мащаб и значение дело, което изисква нашата бедна, бедна и болна нация да събере в едно най-доброто, с което разполага. Духовния и творческия си елит.

И тъй като този духовен и творчески елит е слаб и недостоен за задачата – да направи така, че ние да надминем себе си. Храмът Света София Премъдрост Божия в едноименния столичен град трябва да придобие подобаващия му се статут на Катедрален храм. При това пръв подостойнство между равните му катедрални столични храмове „Св. Александър Невский“ и „Св. Неделя“. Свършената дотук консервационна и реставрационна работа от страна на държавата и в последно време от Столичната община следва да се оцени по достойнство. Подобна работа – особено по отношение на подземните пространства – ще продължи и занапред. Но тя засяга повърхностната, материалната страна на въпроса.

Същинската, църковната, духовната страна на Обновлението тепърва започва. Оттук нагоре има думата духовният и творческият елит на България, под егидата на Българската Църква. И с допълнителната помощ от духовници, богослови, учени от чужбина.

Със съвместни усилия следва да се изработи задание за национален конкурс за художественото изграждане на вътрешността на Базиликата. С цялото уважение към безценната работа, свършена от предходниците ни през 30-те години на нашия век, нищо от създаденото от тях (иконостас, икони, кивоти и пр.) не може да остане в обновения катедрален храм. Не може иконостасът на най-великия храм в България (арх. Александър Рашенов) да бъде от имитация на камък. Не може иконите (Господин Желязков и др.) да бъдат на равнището на академичната посредственост.

Съвременна България е в състояние да направи нещо поне с две класи по-добро (иконописната школа в Княжевския манастир и др.). А е желателно още едно стъпало нагоре.Всичко това трябва да стъпи на здравата основа на едно дълбоко и всестранно осмисляне на устройството, ролята и действието на Катедралата (храмови празници, система от параклиси, идейна програма
на доизграждането, музейни структури, настоятелство, социална програма и пр.).

Първият етап на тази програма – включително подготовка и провеждане на конкурса, изграждане на новия иконостас, изработване на новите икони, изработване и утвърждаване на новия катедрален статут и т. н. – може да отнеме година и половина. И да завърши с тържествена служба по Обновлението – на храмовия празник Благовещение през 2000 година.

Това ще бъде едно наистина наднационално тържество, на което могат да бъдат поканени всички православни патриарси. Кажи ми коя е твоят храм, за да ти кажа кой си. Безличието на съвременна България се проявява именно в това, че тя няма свой Главен Храм. Какъвто е била Голямата базилика в Плиска, Златната църква в Преслав – през Първото царство. После Великата Лавра Св. Четиридесет мъченици и храмът Св. Възнесение на Царевец – през Второто.

Слепият българин изгражда наблюдателницата на своите дребни материални, егоистични и кариеристични интереси – слага я върху купола на своята духовност и гледа във всички посоки. Гледа и не вижда най-важното. Храмът Св. София Премъдрост Божия може да ни помогне да прогледнем и да видим. Че центърът на света е и тук. Че България е едно от имената – нашето – на Вселената. И че нашето начало не е преди 13 или 14 века – а започва от Ден Първи. И че сам Бог Слово – Иисус Христос – иначе казано Божията Премъдрост, не е „техен“, а наш.

автор Георги Тодоров
Публикувано във в-к.“Култура“, Брой 36 (2045), 11 септември 1998 г.