Изборите и Изборът

Наближават избори. Все повече люде усещат, че тези избори са невъзможни, че това не са техните избори, че няма кого да изберат, че нещо основно е съвсем сбъркано. Но малцина осъзнават, че въпросът, преди да бъде политически, е духовен. Ако политическите избори не се основават на изричен и осъществен духовен Избор, тогава те нямат за своя основа истината. Само ако и избиращите, и избирателите вече са направили своя Избор, тогава изборите имат истински смисъл.

За да избираш – трябва да имаш вярно мерило за истината. Вярното мерило за истината е самата истина. И тя не е някаква абстракция, някакво мъгляво понятие. Тя е Личност. Която каза: Аз съм пътят и истината и животът.

Истината е Христос. Но Кой е Христос? Той е Тоталният Бог, по-стар от времето и по-голям от Вселената. И Който Се въплъти и стана човек. И страда. И биде разпнат. И умря и биде погребан. И възкръсна. И създаде Църквата, която като чаша да носи Неговото живо Предание.

Макар че лично никой от църковниците не е истински достоен за Неговата мисия, а тя му се дава въпреки човешкото му недостойнство – по благодат. И макар че лично никой от людете не е достоен за Причастието, то ни се дава въпреки човешкото ни недостойнство – по благодат.

И на всяка литургия чудото се повтаря и Самият Христос Се превъплъщава в св. Причастие. И чака в Чашата. Лично теб. И ти избираш – дали да пристъпиш и да бъдеш част от Него. Или да отстъпиш. Ето това е Изборът. И всеки от българите – до един, без изключение, съзнателно или не съвсем – участва в този Избор. И огромното мнозинство избират не Христа. Отстъпват.

Какво става с теб, когато пристъпваш към Него при Избора? В мига на Причастието? Ти нищо не даваш. На теб ти се дава. Всичко. Сега. Дава ти Се Бог.

А какво става на изборите? Там също се явяваш с цялата си самоличност. С името си. С подписа си. Избираш. Даваш. Даваш гласа си за някого. Свободно. Да те представлява. Да взема решения от твое име – вместо теб. Да бъде вместо теб. Но.

Кому служи този, комуто даваш гласа си? Кой е господарят му? Дали служи на Христос-Истината или другиму: на себе си? на партията си? на „народа“? Не е възможно да служи на двама господари, а само на един. И ако не служи на Христа, значи служи на другия. Кому тогава даваме гласа си, подписа си, свободния си избор?

„Никой не може да служи на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на Мамона.“
Матей 6:24

Има само един начин да станеш част от злото: да го избереш. Ако не си го избрал, не носиш вина и не си част от него. Но за да е валиден този избор – той трябва да е свободен. Трябва да си напълно сам със съвестта си, сам в стаичката – извън въздействието на когото и да било. Изборите са миг, в който свободно даваш себе си. Тъкмо тази свобода те обвързва и прави изборът ти валиден. Ако този, комуто си се отдал в мига на избора, не е с Христа, той е против Христа.

„Който не е с Мене, е против Мене; и който не събира с Мене, разпилява.“
Матей 12:30

Политиците всячески се опитват да ни накарат да гласуваме. За тях. Да участваме в изборите. Създават образа на важен политически избор и ни убеждават да легитимираме този избор чрез гласовете си. Но днес у нас политически избор няма. Държавата България взема все по-малко собствени решения, има все по-ограничен суверенитет. Тя се движи в еднопосочен улей и не може да се отклонява. Нито „наляво“, нито „надясно“.

Изборът между личности също така е фиктивен. За съжаление и едните, и другите, и третите доказаха какви са и знаят какви са. И ние ги знаем. Който и да дойде сега да управлява България – която и да е партия, които и да са личности – ще направят едно и също, ще имат еднаква програма: борба с безработицата, борба с корупцията, борба с престъпността, съживяване на икономиката, създаване на нови работни места, грижа за младите, за здравеопазването и пр.

И тази програма ще се осъществява бавно и зле. Крайъгълният камък на всички програми ще бъде влизане в Европейския съюз и влизане в НАТО. И това се приема от мнозинството – фактически от целия народ, особено влизането в ЕС – като върховно благо. И това ще бъдат двете направления, в които нашият „напредък“ ще бъде най-очевиден. Всички що-годе значими партии в България днес са про-„европейски“.

Всички партии, които ще бъдат във властта след следващите избори, ще бъдат и про-атлантически. Президентът Стоянов е убеден, че неговата любима фраза за „цивилизационния избор“ на България е нещо много важно, умно и приносно. Но и той, както и всички днешни български политици, мисли с понятия от миналото.

Днешните стратегически избори са съвсем други и те все повече се приближават към Избора. Много трудно е днес да доказваш някому истината, че френската, английската, немската, американската, руската държави винаги са правили погрешен избор през последните векове – защото избираха не Христа, а другия.

Несравнимо по-очевидно е, че българската държава през последните 6-7 века все е правила погрешния стратегически избор.

Цивилизационният избор на Иван Шишман в края на ХIV век е да се включи в Османската империя, да стане неин васал. Дава сестра си на турския султан. Избира по-малкото зло. Но това не е избор, а предателство. Да се предадеш на временната сила и временната власт. Като отстъпиш от Истината.

Борис III прави своя цивилизационен избор, като вкарва България в Тристранния пакт, чиято същност отлично познава. И той избира по-малкото зло. Това не е избор, а предателство. Отстъпничество от Истината пред временната сила.

Георги Димитров прави своя цивилизационен избор, като спомага за вкарването на България в съветския блок, който отлично познава. И той избира по-малкото зло. Това не е избор, а предателство. Отстъпничество пред временната сила.

Но откъде идва всъщност голямото зло в българската история?

Големият лъв винаги идва от малкото лъвче. И няма откъде другаде да дойде. Големият дъб винаги идва от малкото дъбче – и няма откъде другаде да дойде. Голямото зло винаги идва от малкото зло. И няма откъде другаде.

Да избираш по-малкото зло винаги означава да избираш злото. Да му даваш гласа си, името си, волята си, личността си, себе си.

Днес сякаш всичко е различно. И сякаш никога не е имало по-очевиден „добър“ избор за България. И никога не е имало по-ясна сила от евроатлантическия блок начело с единствената свръхсила – САЩ. Сега няма, а в обозримото бъдеще не се вижда, никакъв алтернативен силов център – нито Русия, нито Китай – към който България да би могла да гравитира.

Но. Новите империи на злото вече няма да са империи на барута, ботуша и бомбата. Новите концлагери няма да са затворени с телени мрежи. Новата тоталитарност ще бъде здраво основана на свободата. Революциите в 1989 г. бяха нежни. Още по-нежни и все по-незабележими ще стават световните войни. Тях вече ги има. Но не ги забелязваме. Живеем в свят от мъртви остарели призрачни понятия, които ни пречат да различаваме какво всъщност се случва.

Българска национална икономика не може да има. Днес дори най-големите световни концерни вече не могат сами и се обединяват с още по-големи международни свръхкомпании, за да оцелеят. Българска фирма няма да може да има. Естествено българска валута няма да може да има. Българска армия не може да има. Българско законодателство няма да може да има. Български медии няма да може да има. Българската земя ще бъде собственост на онзи, който плати повече.

България вече е завладяна територия. Единственото, което има да направят политиците, е да подпишат капитулацията. И условията на тази капитулация са ясни. Тя е безусловна. Опитите за други решения не работят.

Опитът да не се продава българската земя на чужденци срути цената ѝ и тя ще се продаде на безценица. Опитът да се държи самостоятелна валута срути финансовата ни система. Опитът да се създава някакъв „национално отговорен капитал“ или „да се купува българското“ доведе до корупция, мафия, фалити, източване на капитала, разграбване на предприятията и – в крайна сметка – тяхната ликвидация и разпродажба на безценица.

Начин да се извади максимумът от българската икономика беше тя да стане небългарска: да бъде разпродадена колкото се може по-бързо на колкото се може по-едри купувачи и на колкото се може по-голяма цена. Всичко друго води в крайна сметка до разпродажба на безценица.

Що се отнася до истински „българското“, то не се купува и не се продава. То е нещо съвсем друго. И ние тепърва предстои да го разберем в новия свят, в който влизаме след поредната – този път незабелязана – световна война. Навлизаме във време, когато духовните, нравствените, културните неща ще придобиват все по-голямо значение.

България даде на предизвикателствата на българския ХХ век все погрешни отговори. Предизвикателствата на българския ХХI век, ако не получат верни отговори, ще бъдат смъртоносни. Мисията на държавата в този период на отмиране на българската държава е в това да подготви България за предизвикателствата на новото време. Да спомогне за преучредяването на българската „държава на духа“ в идното наднационално глобализирано общество. Най-важните държавни дейности в този преходен период не са икономиката, отбраната, здравеопазването, социалната политика, екологията.

Най-важното са духовността, културата и образованието. Единствената институция, която може да спаси българството от обезличаване, обезсмисляне и изчезване през идния период, е Църквата. Ключовата мисия на българската държава в този период е да влезе в единодействие с Църквата, за да могат заедно да отговорят на невижданото предизвикателство, пред което България е изправена днес.

Но държавата ни през последните дванайсет години направи точно обратното. Съумя да обяви Православната Христова Църква в нелегитимност. Което не беше правено тук и от най-противохристиянските държавни институци за 600 години. И което е най-пълното преобръщане на истината. Защото грешното земно тяло на Църквата има едно-единствено тотално качество: висшата легитимност – пряката приемственост от Христа. Единствено Христовата Църква може да бъде източник на същинска легитимност за държавните ни институции.

Днешните български държавни институции направиха избор, който дори иноверните турци и безбожните комунисти не посмяха да направят: допуснаха, подкрепиха и продължават да подкрепят разделението в ърквата ни. Истинската мисията на Българската държава в днешните времена е именно да отстоява Избора на България. Направен още в IХ век: изборът на Христос, т. е. на Христовата Църква. Това е, естествено, и избор на православната християнска култура („цивилизация“), а всякакъв друг „цивилизационен избор“ е подмяна и отстъпничество.

Този Избор е същинският смисъл и съдържание на българската култура, на нейното наследство, език, книжнина, изкуство. Все повече и повече в този Избор ще виждаме същността на понятието за България и „българското“. Ако България и българското не ни водят към Истината, Пътя и Живота, то към къде ни отвеждат?
На питането – за кого да гласуваме? – отговорът е: първо за Христос.

На възражението, че това е прекалено отвлечено и непрактично поставяне на въпроса – отговорът е: този е единственият истински, насъщен, практичен въпрос.

Има само една-единствена истинска извечна Световна война. Но ние не я забелязваме. Тя е вътре в сърцето на всеки от нас. Тя се води между единствената надвселенска Свръхсила и нейния лукав враг. Всички ние сме преки участници в тази незабележима война. И всеки задължително избира на чия страна застава. Всеки пряко избира своя Властник. И Изборът е само между две алтернативи. Трето не е дадено.

„Недей се гневи безмерно, Господи, и недей вечно помни беззаконието. Погледни прочее: ние всички сме Твой народ.“
Исаия 64:9

Ако направим верния Избор, ние също ставаме избрани. Ставаме Избран народ. Народ, комуто е обещано най-ценното. Преди хилядолетия Бог е имал Своя избран народ и му е обещал Обетованата земя. Днес ние – православните християни – сме Избраният народ и Той ни е обещал неизмеримо повече – обетованото небе.

автор Георги Тодоров
Публикувано във в-к.“Култура“,Брой 14 (2175), 13 април 2001 г.