Хилендар и България

България не почете по достойнство този юбилей. Нито българската държава, нито Църквата ни, нито научната ни общност. Тъй България не почете и не препотвърди приноса си към Хилендар и приноса на Хилендар към България. Не възпомена и не запечата в паметта своята принадлежност към историята на този манастир и неговата принадлежност към нашата история, към нашето наследство.

Тъй ние продължаваме да се самообезнаследяваме. Хилендарският манастир не е български. Не е сръбски. Не е византийски. Той е християнски православен манастир. А Православието не е религия национална или регионална, а вселенска.

“Собствеността” върху светините не е като собствеността върху парите, с които можеш да правиш каквото си искаш. Тъкмо обратното: светините те задължават да правиш с тях това, което те искат. А те винаги искат едно и също: да те променят по свой образ и подобие. Да те превърнат в светиня. Как? Като им служиш.

Понастоящем в Хилендар служат сръбски монаси. Те, а също така и Сръбската Църква, и сръбската държава, и сръбската научна общност организираха и продължават да провеждат едно забележително честване на 800-годишнината на Хилендар.

Знайно е, че този манастир не е основан преди осем века, а много по-рано. Съществувал е поне от края на Х век. За основател се смята някой си монах Георгий Хеландар.

За този византийски манастир се знае малко. Към втората половина на XII век той е в упадък. В 1198 г. със златопечатен указ на императора Алексий III запустелият манастир бива дарен на бившия сръбски велик жупан Стефан Неманя – замонашен под името Симеон – и на сина му Сава, най-великият сръбски светец.

Това наистина най-знаменателно събитие в историята на манастира слага началото на неговото обновление и въздигането му до една от водещите светогорски обители и най-голяма сръбска светиня. Тъй днешните сърби, които не бива да си приписват основаването на манастира, имат всички основания най-тържествено да честват 800-годишнината от началото на своето служение там. И честването наистина беше направено с размах – особено като се има предвид военното положение, в което от години и досега се намира държавата им.

За нас, българите, това честване е поучително най-малко в две направления. Първо, то е образец за това какво сърбите правят за Хилендар – и съответно какво българите не правим за Зограф. Второто сочи на нас, на света и на потомството как ние не изпълняваме нашия дълг и към Хилендар.

Не свършихме нашата част от работата по честването, прославата, осмислянето и остойностяването на нашия дял от хилядалетната история на тази светиня. Защото Хилендар е и български. И ние имаме свой важен принос в съхранение и въздигане наследството на манастира, особено през XVIII и XIX век, когато българите са били мнозинство. Някои дори ще се провикнат: три века Хилендар беше български!

Сърбите незаконно и нечестно ни го отнеха! И ще смятат себе си за български патриоти. Но когато ги попиташ: а вие какво направихте за Хилендар? Сложете на везните вашия принос да го премерим – блюдото се оказва празно. Празен е и лъжепатриотарския подход към наследството на Хилендар.

Днес манастирът се обслужва само от сръбски монаси. Никой от тях дори не е бил роден по време на обезбългаряването и сърбизирането на Хилендар в началото на ХХ век. Между интересите на българи и сърби относно тази светиня няма и не може да има антагонизъм. А въпросите на българския принос към историята на Хилендарската обител са изключително важна научна тема, която досега още чака своите първомайстори.

Известно е, че с падането на Сърбия под властта на турците в XIV и XV век положението на сръбския царски манастир Хилендар рязко се влошава. Постепенно притокът на монаси от Сърбия намалява и се увеличава относителният дял на българите от близките до Атон краища – най-вече от Македония.

Това е един естествен процес, който няма никакъв държавен, политически или национален смисъл или умисъл. Впрочем всичко обединява сръбските и българските хилендарски монаси: еднакъв светоглед, еднакъв богослужебен език, еднакъв иконописен и архитектурен стил. Народностни спорове естествено има, но те не играят важна роля.

Сведения за такива разпри имаме от XVIII в. и можем да бъдем сигурни, че в много голяма степен именно на такива спорове се дължи и “История славянобългарска” на Св. Паисий Хилендарский. Отиването му в тогавашния сръбски духовен център Сремски Карловци в 1761 г. е решаващо за работата му върху книгата на неговия живот. Там той за пръв път диша въздуха на свободна християнска държава – Австрийската империя – и се среща със свободни православни иерарси.

През XIX век Хилендар вече е съвсем българизиран. През цялото това време от средата на XVIII до края на XIX век цялото огромно манастирско строителство се извършва със средствата на български дарители, сред които първо място заема хаджи Вълчо от Банско, братът на отец Паисий, възстановил част от изгорялото източно крило с камбанарията, където построява и първия в Атон параклис на българския национален покровител Св. Йоан Рилский.

Имената на следващите ктитори са изписани по множеството дарствени надписи по сгради, иконостаси, ръкописи и т. н. Дарителите са от Ловеч, Видин, Копривщица, Стара Загора, Габрово и пр. Сръбските издатели – особено албумите, посветени на 800-годишнината – подценяват този период в хилендарската история.

Но наместо да ги обвиняваме, да видим ние какво направихме за “нашата” част от хилендарската история. Направихме ли поне едно представително издание за “Българите в Хилендар”? Проведохме ли поне един научен симпозиум, който да осмисли българския принос за обителта? Поводът с 800-годишнината изобщо не беше използван в това направление. Единственото издание, свързано с тази тема – “Хилендарската кондика” – беше задействано много по-рано и излезе в юбилейната година само поради известни технически причини. Впрочем съвсем епизодични бяха и проявите, свързани с 1100-годишнината от основаването на Зографския манастир, която също се падаше в 1998 г.

Цялото това национално умствено вцепенение трябва да се изследва отблизо. България не работи както подобава за своите светини. Тя обвинява всякакви външни сили за своите исторически неуредици и провали, а сама абдикира от задълженията си. Абдикира дори от задължението да мисли. Да осмисля историята си.

Българската наука продължава да мълчи по въпроса за това как Хилендарският манастир в самото начало на ХХ в. от “български” стана “сръбски”. Нещо повече – тя дори забравя да си постави този въпрос. Сръбската наука също. Това е недостойна щраусова политика и от двете страни. Гузност и страх от истината, които не правят чест на нито един учен. Още повече при стогодишна давност на събитията и пълната липса на български претенции за сегашна “българизация” на Хилендар или нещо подобно.

Но нека не се оправдаваме и само с политически съображения. А защо не са публикувани резултатите от българските научни експедиции в Хилендар преди 1900 г. – преди “сърбизацията”? Отговорът е ясен: защото българската държава и българската наука не са организирали нито една научна експедиция до Хилендар и Зограф повече от 20 години след Освобождението.

Единствен Васил Кънчов прави подобно пътуване, но той нито има необходимата подготовка, нито си поставя за цел историческо или филологическо проучване. Когато България най-сетне се “сеща” да прати свои компетентни учени в Атон – в началото на ХХ век – Хилендарският манастир вече е “сръбски”. Тази немарливост със сигурност ни е струвала много.

Когато в 1912 г. Димитър Маринов записва разкази за отец Паисий в Света Гора, тези предания са мъгляви и недостоверни, макар че в тях доказуемо се крие съществено рационално зърно. Колко ли повече е било съхранено 30 години по-рано? И колко ли повече можеше да открие, проучи и осмисли един истински компетентен човек?

Човекът, който е можел да свърши тази работа, е бил налице. Това е Марин Дринов. Той още в 1871 г. публикува основополагащата си статия “Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му”, в която разкрива истинската значимост на Паисий като родоначалник на Българското възраждане. Тъкмо в тази статия, след като установява колко малко знаем за великия хилендарец, Дринов заявява буквално:

“…не губя надежда, че щат се издирят след време и по-подробни известия за него, ако не писмени, а то поне по изустно предание увардени в Самоков или на Св. Гора.”

Тъкмо Дринов е можел най-добре да осъществи лично тази мисия, която тъй ясно е разбирал и формулирал. Или поне да е командировал някого с тази задача, докато е бил министър на народното просвещение в привременното правителство (1878 – 1879 г.). Или с големия си авторитет да я внуши на някой от приемниците си.

Но Дринов се връща към своето професорство в Харков и така абдикира от тази си мисия. Но само той ли? Всъщност българството абдикира от тази мисия – в лицето на многоуважаваните строители на тогавашната България. Достатъчно е да прибавим и църковната схизма, за да започнем да разбираме защо и как “изгубихме” Хилендар. Просто не работихме за него. Не му служихме. Не дадохме от себе си.

Тогавашните обстоятелства с нищо не оправдават абдикацията – т. е. бездействието ни. Защото тези обстоятелства са зависели в най-голяма степен от нас. И ако изобщо е необходимо това да се доказва – ето най-голямото доказателство: нашата – моя и твоя – днешна абдикация.

Днес, когато отдавна я няма схизмата, когато има и Академия на науките с Институт по история, и Министерство на културата, без да забравяме и Българската Православна Църква – с какво ще оправдаем днешната ни абдикация от нашето хилендарско наследство-задължение.

Лесно е да се вайкаме за действителните и мнимите ни загуби, а още по-лесно е да обвиняваме другите за тях. А истината е друга – зад всяка подобна загуба стои една планина от несвършена работа. Тъй през 1998 г. ние отново загубихме Хилендар. И отново, както преди сто години, обществото така и не разбра за загубата.

Но нали обществото сме аз и ти. И най-дългият път започва с една крачка. И планината от несвършена работа продължава да стои и да ни чака. И от всеки зависи да свърши своя дял от работата. Да прекопае, оплеви и полее своята градина. Ето. Тази страница от този вестник е моята градина. Тук според силите си аз правя едно българско честване на 800-годишнината от обновяването на Хилендар. И това не е финал, а начало. Защото ние не сме изпуснали юбилея – т. е. работата. Тя не е избягала, а нас чака. Самите сърби са ни дали добър пример в това отношение, обявявайки цяло десетилетие за прослава на хилендарския юбилей. Българската държава, българската наука, Църквата ни трябва да се запретнат и хванат за работата.

Най-малкото, което можем да направим, е поне:

  • – конференция на тема “Българският принос към Хилендар”;
  • – илюстрован албум на същата тема;
  • – научна експедиция до манастира с цел подготовката на конференцията и албума;
  • – симпозиум за българско-сръбските духовни и културни връзки.

А ако е необходим и конкретен повод – ето най-добрият възможен, за който никой не се сеща: 600-годишнината от кончината на Св. Ефрем, българинът, който става сръбски патриарх и чието успение е на 15 юни 1399 г. Този изключителен духовник исихаст от кръга на личности като светителите Евтимий Търновский, Филотей Кокин, Киприан и пр., също е бил монах в Хилендар. Няма съмнение, че и ний сме дали нещо на светът, но е много важно да продължаваме да даваме.

автор Георги Тодоров
Публикувано във в-к.“Култура“, Брой 5 (2065), 05 февруари 1999 г.