Евросрамът. Страсбургският оксиморон относно правата на човека да узурпира

„Застъпи се, Господи, в тъжбата с ония, които ме съдят, и обори борещите се против мене; вземи щит и броня и дигни се мен на помощ; извади меч и пресечи пътя на гонителите ми; кажи на душата ми: Аз съм твое спасение! В стид и срам да потънат, които търсят душата ми; да се върнат назад и покрият с безчестие, които ми мислят зло.“ (Псалом 34:1-4)

Решението на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) от 22 януари 2008 г. по жалбата на самозвания разколнически „синод“ ни припомни едно явление, което вече е в историята – т. нар. „разкол“ в Българската Църква.

Всъщност, няма и пет години от лятото на 2004 г., когато „разколниците“ бяха прогонени от завзетите от тях храмове, а осъзнаваме, че действително по този въпрос вече живеем в друга епоха. И това не се дължи на бързолетността на времето, а на факта, че събитието има ясно изразен край и поука.

Днес темата за разкола е в ръцете на историците, а самият той е мъртъв и погребан. И ето че изведнъж трупът е ексхумиран – както на римския Synodus Нorrenda от 897 г. – но този път с обратна цел: да бъде оправдан.
Смъртта, казваше Малро, превръща живота в съдба. И тъй като съдбата на българския църковен „разкол“ е пред очите ни, нека да използваме историческата дистанция, за да осмислим неговата същност.

Първото, което трябва да кажем, е, че ние наричаме и ще продължаваме да наричаме явлението „разкол“, но терминът не отговаря на същността на явлението. Защото същинските разколници (когато и където ги е имало) вярват в някаква, макар и неистинна идея. В нашия случай не беше така. Не вярваха. Същността на явлението беше алчност, борба за власт и пари. Борба за власт, за да имаш пари, и борба за пари, за да имаш власт. Опит за преврат в Църквата с една цел – средствата.

Бойният кон на тази борба за пари-власт беше опитът за политизация. Но този опит в крайна сметка завърши с неуспех. Политическата сила, която създаде и даде сила на разкола – СДС – впоследствие се разграничи от него. Всички действителни политици в България бягат от разколниците като от чума. Така самата история на явлението показа, че всичко е било лъжеполитизация, било е маска. Всички политически лозунги и политическата реторика на превратаджиите са били само продължение на алчността с други средства. Темата за разкола е вече исторически деполитизирана.

Нашенският „разкол“ не беше нищо друго, освен един неуспешен опит за преврат (завземане на властта) в Българската Православна Църква, маскиран с лъжеполитическа (лъжеантикомунистическа) реторика.

Единственият същински разколник беше Христофор Събев. Но това е съмнителен комплимент, а днес самото споменаване на името му дискредитира цялото явление, чийто инициатор и главен двигател в ранния период беше той.

Но чудно! По темата за разкола се произнесе и самият език! Достатъчно е да кажеш само три съществителни – Архиепископ Христофор Събев – и това вече е разобличение. Изяснена е същността на явлението. И няма нужда от обяснения. Всичко е ясно за всички. Дори за най-глупавия, дори за най-предубедения, дори за най-заслепения и нагъл привърженик на разкола. Дори за Европейския съд за правата на човека. Неслучайно това незаобиколимо за българския разкол име е заобиколено в документа от Страсбург. ЕСПЧ се произнесе за Хамлет, без да спомене Датския принц.

„Защото без вина скриха за мене мрежата си, без вина изкопаха яма за душата ми. Да дойде върху него неочаквана пагуба, и мрежата му, която е скрил за мене, да улови самия него; да падне в нея и да загине.“ (Псалом 34:8)

Със своето решение от 22 януари 2008 г. ЕСПЧ сякаш иска да ни върне в предишната епоха. Да възкреси трупа на разкола. Да върне поне неговия призрак.
Иска да ни върне някъде в епохата, когато още вървяха лъжите за някаква политическа кауза на разколниците. Иска да залепи обратно отдавна падналата и изпомачкана политическа маска на Инокентий. Но се получава обратното. Собственият текст на Документа става, за да свидетелства срещу ЕСПЧ. Самите думи показват характер и изобличават този, който ги е накарал да лъжествидетелстват. ЕСПЧ е изплел една словесна мрежа, за да улови в нея България, Българската Православна Църква и Патриарх Максим – и сам пада в нея. Ето. Дори самото заглавие на Документа разобличава цялата измама на съдържанието му! Заглавието е истински оксиморон. То гласи, че делото е:

„Светият синод на българската православна
църква (митрополит Инокентий)
и други срещу Бълагрия.“

Нека да видим за какво свидетелстват тези думи. Щом е написал „Св. Синод на БПЦ (митрополит Инокентий)“, значи и сам Страсбург осъзнава, че това не е истинският Св. Синод на БПЦ. А някой друг. Който очевидно се опитва да се представи за това, което не е. Тоест, иска да узурпира чужда самоличност. Думите на заглавието ни разкриват и името на узурпатора. А двете скоби съвсем нагледно ни показват скобите, чрез които Инокентий се опитва да закрепи маската върху лицето си. Разбира се, всички отлично знаем, че е така. И Инокентий го знае. Но можеше да се допусне, че разколниците са излъгали наивния Страсбург, пробутали са му политически шмекерии с изтекъл срок на годност… Излиза обаче, че не е така. Щом ЕСПЧ дори не е успял да излъже себе си относно този маскарад, значи не вярва в него. А как тогава ще излъже нас? Един приятел се възмущаваше срещу текста на ЕСПЧ: как може да титулува самозванците на Инокентий с името „Св. Синод на БПЦ“? Приятелю, няма такова нещо! Виж скобите! ЕСПЧ нарича разколниците навсякъде именно „Св. Синод на БПЦ (митрополит Инокентий)“, с което разобличава и тях, и себе си.

И още. Нека да измъкнем от скобите спотаилия се там „митрополит Инокентий“ и да го видим кой е той. И пак нямаме нужда да събираме доказателства. Срещу него свидетелстват двама необорими свидетели, две съществителни имена:
Митрополит Инокентий.

Не може да има просто така митрополит. На какво е митрополит? Софийски митрополит ли е, според неговите претенции? Но Софийската св. Митрополия съществува. Тя съществува най-легитимно в рамките на Българската Православна Църква. Тя има свой митрополит, който е, според Устава на БПЦ, същевременно и Патриарх Български. Тя е юридическо лице, има свои служители, сгради, своя собственост, свой адрес. Тя съществува и функционира в центъра на София от десетилетията преди Втората световна война до днес с непрекъсната приемственост, както в йерархично, така и във всяко друго отношение. Естествено, според каноните на Църквата няма и не може да има друг православен „Софийски“ митрополит. Следователно Инокентий не е Софийски митрополит.

Следователно той не е митрополит Инокентий. Ако разрешим да има втори православен Софийски Митрополит, това означава грубо да погазим каноните на Църквата. И утре може да се появи трети, десети, петдесети Софийски Митрополит…

Нека да разгледаме един аналогичен casus:
Казвам се Иван Иванов. Един ден, връщайки се в дома си, виждам, че вътре се е настанил Пешо, който твърди, че той бил аз. И не ме пуска в къщи. Викам полиция. Полицаят казва – аз откъде да знам кой кой е! Викам моите роднини и съседи. Те свидетелстват съборно, че аз съм аз. Пешо си признава кой е и си тръгва. Но след като всички се разотиват, той се връща през задната врата, заключва се в кухнята и отказва да излезе. Живее там два дни. Най-сетне полицаят разбива ключалката и изхвърля Пешо от дома ми. Пешо се жалва в ЕСПЧ. Който, след като конституира делото Иван Иванов (Пешо) срещу България, присъжда:

  1. Че има дълбоко обществено разделение по въпроса дали аз съм Иван Иванов, тъй като шуреят на Иван Иванов (Пешо) поддържал неговото мнение.
  2. Че полицията е нарушила правото на Иван Иванов (Пешо) да бъде аз, както много му се иска.
  3. Че в срок от три месеца полицаят следва да се споразумее с Пешо по този въпрос.
  4. Че у нас трябва да живеят и двамата Иван Ивановци.
  5. Че Иван Иванов (аз) трябва да се споразумея с Иван Иванов (Пешо) относно това или да му върна моята кухня, или да му платя обезщетение за нея и за изядената от него храна.
  6. Че полицаят трябва да плати на Иван Иванов (Пешо) разноските за строшената брава.
  7. Че трябва да се плати обезщетение за претърпените от Иван Иванов (Пешо) морални щети при изгонването му от моя дом.

Страсбургският капан щракна върху ръцете на тези, които го залагаха. Мрежата улови самия мрежовносител. Евросъдът, който е неподвластен на никого, осъди сам себе си. Защото лъжата, която се опита да изкаже, се оказа толкова принципна, че не може да бъде изречена, без самият смисъл на думите да я опровергае на място.

Документът от Страсбург е един евросрам. Питам се на какво се дължи такава посрамване на европейските институции? Може би евросъдиите просто са се издигнали до своята степен на некомпетентност? Те може би са имали успех като адвокати-правозащитници и са ги повишили до евросъдии. Но знайно е, че адвокатите често безсрамно и безогледно лъжат в полза на своя клиент. Може би тук е сработил адвокатският инстинкт и съдиите са се припознали като своего рода адвокати на Инокентий? Части от Страсбургския документ звучат, сякаш са писани от адвокати, не от съдии. А може би става дума и за безотговорност? Пред кого отговаря ЕСПЧ? Кой може да им държи сметка за зле свършена работа, за некачествен съдебен продукт? За грешка в преценката? За съдебен провал? Впрочем, как сега евроинституциите ще имат лице да ни изтъкват истината, че в България съдебната система е пълна с провали? Нали ще им запушат устата със Страсбургския оксиморон! Стъписваща и необяснима е некомпетентността на Страсбург. Произнесли са се върху някакъв църковен въпрос, без изобщо да са разбрали що е Църквата. Не разбират предмета, по който отсъждат като последна инстанция. Не разбират същността на събитията и личностите. Не виждам разумно обяснение за такава, меко казано, некомпетентност.

Не може да са чак толкова боси. Не може да са чак толкова некадърни или немарливи.

Дали пък не са корумпирани? Циникът ще каже, че евросъдиите не се купуват с пари, а с много пари, а пък сумата от 679 504 609 евро, които разколниците искат като обезщетение, си е много пари. Дали не делят? Не. Със сигурност не делят. Няма какво да делят.

Евросъдиите знаят, че обезщетенията за стотици милиона евро не съществуват дори и в бляновете на Инокентий. Сумата е предназначена само за болното въображение на пролетаризирани селски свещеници.

Но нека поразсъждаваме върху самата сума. Тя е едно престранно произведение на изкуството.

Инокентий иска парично обезщетение за понесени материални щети в размер на 679 504 609 (шестстотин и седемдесет и девет милиона и петстотин и четири хиляди и шестстотин и девет) евро. И още 2 314 546 (два милиона триста и четиринайсет хиляди и петстотин четиридесет и шест) евро за непарични щети. Тези „сухи“ числа могат да народят цял цикъл от вицове…

Ала дори само този иск трябваше да бъде достатъчен за евросъда, за да разбере с какви люде си има работа. Искът доказва по неоспорим начин същностната несъстоятелност на цялата подадена жалба. Защото сумата е поредният ярък оксиморон. От една страна – практически, естетически, психологически, медицински – тя е нелепо голяма. От друга страна – принципно, идейно – тя е нелепо малка. И как може съдът да реагира на този иск, без да изпадне в нелепост?

  1. Да го удовлетвори изцяло? Това е напълно невъзможно. Защото по този начин ще изпадне в тежък еврокретенизъм и ще убеди огромен брой хора – не само целия православен свят – в злокачествени болестни процеси в европейските правни институции, а може би и в несъстоятелността на самия ЕСПЧ. Ще се превърне в лош виц. И тъй като никой няма да плати и стотинка за този виц, ще дискредитира не само пишманевросъдиите, но и всичко европейско.
  2. Да го удовлетвори частично? И това е нелепо, защото така съдът ще докаже, че сам не вярва в почтеността на Инокентий (в която без друго никой не вярва). Ще докаже нелегитимността на неговите претенции, а оттам и неговата нелегитимност. Ще докаже неговата алчност. Ще препотвърди за пореден път, че организацията-жалбовносител не е „Св. Синод на Българската Православна Църква“.
  3. Да не го удовлетвори. Това е единственото смислено поведение. Но това ще препогребе разколниците и ще обезсмисли цялата ексхумация. Защото те си знаят, че няма да получат тези пари, но колко ли им е хубаво, като си се лъжат за джакпота.

Алчността се е подиграла със своите адепти. Защото, ако бяха поискали някаква не така неприлична сума, макар и да нямаха право, можеха и да я получат. Но главната нелепост на разколническия паричен иск е, че той е нелепо малък. Щом искат да им се „върнат“ само 107 храма, те всъщност сами доказват, че не са Св. Синод на Българската Православна Църква. Ако наистина бяха Св. Синод, тогава защо не искат да им се „върне“ всичко. Не искат ли Рилския манастир? А колко ли струва той? А не е ли всъщност „техен“ Бачковският манастир? А Троянският? А защо се „отказват“ от катедралите „Св. Александър Невски“, „Св. Неделя“? Защо се отказват от храмовете в Пловдивска, Сливенска или Варненска епархия и пр., и пр.? В чии ръце – според разколниците – да останат всичките храмове в България, освен онези 107? Ясно е, че – според тях – те ще си останат в ръцете на легитимния си собственик: Българската Православна Църква.

Тогава за какво всъщност мечтаят разколниците, щом не са титулярът и не претендират за цялото? Отговорът е очевиден. Те мечтаят за разкол…
Те мечтаят за разкол вечен.

Те мечтаят да са „четвърт Църква“. Инокентий иска само разпределение на териториите. Иска само да е едно от децата на лейтенант Шмид.
Разбира се, това е дребно духовническо мошеничество.

Блянът за 679 милиона ги разконспирира, че дори не са същински разколници. Защото всички истински разколници винаги са вярвали, че те са Църквата.
Църквата не е количествено понятие. Милиони и стотици милиони може да станат отстъпници и да отпаднат от Църквата. Верните може да останат само няколко хиляди, няколко стотици… Но сред океана на отстъпничеството малкият кораб на верните ще бъде пак цялата Църква. Пълноценната. Едната. Неделимата.
Точно така е било в самото начало на Църквата, на Петдесетница, когато Св. Дух снизхожда върху апостолите. Тогава те, шепа люде, са цялата Църква. После, когато към тях се присъединяват няколко хиляди – това е пак цялата Църква, макар и „малко стадо“.

Нашите еврожалбовносители дори не заслужават „титлата“ разколници. И тя им се дава по снизхождение. Истинското им име е „децата на лейтенант Шмит“
Остава въпросът: имат ли своите човешки права децата на лейтенант Шмит? Имат ли своите човешки права узурпаторите? Отговорът е категоричен. Да, узурпаторите имат своите човешки права. И ЕСПЧ е длъжен да отстоява човешките права на узурпаторите срещу евентуален държавния произвол. Може би държавните служители са употребили неправомерна сила срещу разколниците? Може би тяхното човешко достойнство е било унижавано? Може би. Точно в това е работата на ЕСПЧ и тук трябва да приветстваме всяко справедливо решение.

Но самата узурпация не е човешко право. Узурпаторът има други права, но не и правото да узурпира. Той не бива да бъде овъзмездяван за узурпацията. Защото това ще поощри други узурпатори. Създава лош прецедент вреден за обществената нравственост. Освен всичко друго, той ще разклати доверието на гражданите на Европейския съюз в Европейския съд за правата на човека и изобщо в европейските институции.

Лично моето доверие в Страсбург е подронено. Особено стъписваща е умствената недостатъчност, некомпетентността. Тези люде изобщо не са разбрали какво е Църквата. Не са разбрали дори какво е първото свойство на Църквата.
А то е записано на най-видното място – в Символ на вярата; с най-простите, ясни и недвусмислени думи:

„Вярвам … в една, света вселенска и апостолска Църква.“

Казано е изрично – една. Единността е първото свойство на Църквата.
Понякога неточно наричаме Българската, Сръбската, Румънската, Еладската, Руската, Грузинската и пр. православни църкви „сестри“. Всъщност те са повече от сестри. Те са едно. Българската Православна Църква във всички най-важни отношения – мистично, догматично, канонично, литургично, евхаристийно – е едно с Цариградската, Александрийската, Антиохийската, Иерусалимската, Руската, Сръбската, Румънската и пр. Те са поместни подразделения на Едната Православна Вселенска Съборна Апостолска Христова Църква.

С оглед на нейната същност (единност, съборност), единственият меродавен авторитет по каноничните въпроси е Съборът на Църквата – Всеправославният събор.

Въпросът за каноничността на патриарх Максим и на оглавявания от него Св. Синод никога не е бил спорен в Православието. Но с оглед на опита за преврат, който с политическа подкрепа стана опасен за Църквата, през 1998 г. в София беше свикан от Цариградския патриарх Вартоломей Всеправославен Събор – не за да се обсъжда, а за да се подчертае изрично веднъж завинаги каноничността на Българския патриарх и Св. Синод и по този начин да се ликвидира „разколът“. Този събор е безпрецедентен.

Никога дотогава не се е свиквал такъв високо представителен Всеправославен Събор по подобен въпрос. Това показва, от една страна, солидарността и единството на Църквата, а от друга – големия личен авторитет на патриарх Максим. И всичко това стана само преди десет години пред очите на всички в центъра на София.

Въпросът за легитимността на Патриарх Максим е ключов за целия казус, обсъждан в ЕСПЧ. А Всеправославният Събор от 1998 г. е тоталното меродавно събитие по изясняване на този въпрос. В документа от Страсбург има безброй манипулации с фактите. На друго място можем да дадем тяхното по-подробно изложение. Тук ще разгледаме именно отношението към Всеправославния събор в Страсбургския документ като пример за недобросъвестно манипулиране с фактите.

Ето стандартното обективно енциклопедично описание на този Събор на най-общодостъпното и неутрално място – в Уикипедия:

Софийски всеправославен поместен събор в храма „Св. Ал. Невски“ (30 септември и 1 октомври 1998 г.). На «Светия разширен и надюрисдикционен Всеправославен събор» участват Цариградският вселенски патриарх Вартоломей, патриархът на Антиохия и целия Изток Игнатий VI, Московският и на цяла Русия патриарх Алексий II, патриархът на Александрия и цяла Африка Петър VII, патриархът на Белград и цяла Сърбия Павел, патриархът на Букурещ и цяла Румъния Теоктист, патриархът на София и цяла България Максим и др. представители на поместните патриаршески автокефални и автономни Православни църкви, които търсят начини за преодоляване на разкола в Българската църква. Представители на разколниците се явяват на събора и представят покайна декларация, в която молят за прошка за греховете, извършени от тях досега. Те обявяват, че признават Негово Светейшество Максим за патриарх на Българската православна църква, отказват се от своите санове, получени по време на разкола, и се явяват на събора като обикновени монаси. Заради разкаянието и желанието им да служат отново на Българската православна църква, по снизхождение и по силата на пълна икономия, Съборът ги прима отново в лоното на Православието и признава епископско достойнство и сега те са на разположение на Св. Синод на БПЦ. Бившият ?патриарх“ Пимен се отказва от своите претенции да ръководи Църквата и съборът отменява наложените му анатема и низвержение и му дава титлата бивш Неврокопски митрополит.

А ето как е представен Всеправославният събор в три поредни параграфа в документа от Страсбург:

34. На 22 юни 1998 г. организацията-жалбовносител реши да свика през октомври или ноември 1998 г. национален събор на клир и вярващи с амбицията да обедини Църквата.

35. На 30 септември и 1 октомври 1998 г. Св. Синод, председателстван от Патриарх Максим, проведе национално събрание със същата амбиция. На събранието, което било обявено за Свети разширен и надюрисдикционен Всеправославен Събор, са присъствали патриарси и други висши духовници от Русия, Румъния, Кипър, Гърция, Израел, Албания, Полша, Чешката република и Словакия. Според протоколите, представени от третата страна, редица привърженици на организацията-жалбовносител, включително Патриарх Пимен и Митрополит Инокентий, са направили покаятелни изявления и били приети под ръководството на Максим, но са били понижени в по-нисък духовен сан. Протоколите съдържали език, силно осъждащ организацията-ищец за това, че е създала разкола.

36. Църковният Събор от 30 септември и 1 октомври не доведе до помирение. Организацията-жалбовносител продължи своите усилия да обедини вярващите под ново ръководство и отказа да приеме лидерството на Патриарх Максим. Изглежда, че Патриарх Пимен и Митрополит Инокентий или не са правили покаятелни изявления на църковното събрание, или са ги оттеглили.

В този текст има два пъти повече лъжи и измами, отколкото изречения.

  1. Първата от тях е, че на организацията-жалбовносител (т.е. разколниците), която собствено създава разединението в Църквата, се вменява „амбицията да обедини Църквата“! Разколниците – борци за единство! И Оруел би завидял на такъв doublethink.
  2. Втората измама е, че се внушава някакъв паралелизъм и съизмеримост на две събития, които всъщност са перпендикулярни по направление и несравними по достойнство и ранг. Те уж били „със същите амбиции“. По същата логика и колорадският бръмбар, и колорадският фермер гледат на картофената нива „със същите амбиции“?
  3. Трета неистина. Не е вярно, че на 30 септември и 1 октомври било проведено „национално събрание“. Проведено е възможно най-наднационалното в Православието.
  4. Не е вярно, че „националното събрание“ „било обявено за… Всеправославен събор“. Не. Изначално е свикан съвсем истински Всеправославен събор именно като такъв.
  5. Петото лукавство, е че не се споменава от кого е свикан Съборът. А той е свикан от Цариградския патриарх Вартоломей – пръв между равни сред патриарсите.
  6. С мъглявия израз „патриарси и други висши духовници“ се премълчава и преиначава действителният исторически ръст на събитието. Никога през двете хилядолетия на Църквата по днешните български земи не се беше свиквал Събор с участието на седем патриарси и още архиепископи, оглавяващи автокефални църкви и пр. упълномощени епископи.
  7. Седмата измама дебне в предлога „от“. Патриарсите и архиепископите не са „от“, а са „на“. Няколко милиона българи сме от България, но един е Патриархът на България – Максим. Неспоменатият Петър VІІ не е просто от Египет, а е Патриарх на Александрия и цяла Африка.
  8. Измамно е последвалото изброяването на само девет държави в списък, представен като завършен с израза „и Словакия“. Тук недобросъвестността е груба и явна. В този списък изобщо не е включена цялата челна тройка според реда на старшинство в цялото Православие. Премълчано е участието на патриарсите на най-славните и древни апостолски катедри – Цариградския, Александрийския и Антиохийския! Онзи, който е знаел за участието на албанския, чешкия и словашкия представители, несъмнено е разпоагал с пълния списък. Следователно той съзнателно (т. е. недобросъвестно, с цел измама) е махнал най-важните имена.
  9. Дребна измама в същата посока е изразът „присъствали“. Ако ставаше дума за национална конференция, те щяха да присъстват. В случая обаче те не просто присъстват, а участват. Те са Съборът.
  10. Изразът „според протоколите, представени от третата страна“ (т. е. от Светия Синод на БПЦ) представя събитията (най-важното в случая е покаянието на Инокентий) като недоказани. Но само „според протоколите“ ли е така? Нали има писмени документи. Нали всичко това стана насред София. Нали бяхме там. Нали го видяхме с очите си. Пишеше го в цялата преса на другия ден. Пише го и насред Интернет в Уикипедия…
  11. Водачите на разкола не бяха понижени в „по-нисък духовен сан“. Тъкмо напротив! Беше проявено „велико снизхождение“ (мегали икономия) и бяха признати техните епископски хиротонии, получени по времето на разкола.

Това е само един пример измежду многото в целия текст на документа от Страсбург.

А събитието е дваж ключово по обсъждания от ЕСПЧ въпрос. Веднъж то забива последния пирон в ковчега на тезата, че уж Патриарх Максим не бил легитимен. И второ, то свидетелства за официалното, явно и лично покаяние на Инокентий пред Събора, включително и пред Патриарх Максим като неразделна част от този Събора – и ipso facto официалното, явно и лично признаване легитимността на Патриарх Максим от страна на Инокентий.

Образцово неистинен е целият параграф 36 от Страсбургския документ, който заслужава повторно цитиране лъжа по лъжа:

Църковният Събор от 30 септември и 1 октомври не доведе до помирение. Истината е точно обратното. Тъкмо Съборът доведе до помирение с личното участие на Инокентий. Който след това се отметна от Събора и помирението.
Организацията-жалбовносител продължи своите усилия да обедини вярващите под ново ръководство и отказа да приеме лидерството на Патриарх Максим.

Истина е точно обратното. Разколниците продължиха своите усилия именно да разединят вярващите – т. е. да продължат разкола.

Изглежда, че Патриарх Пимен и Митрополит Инокентий или не са правили покаятелни изявления на църковното събрание, или са ги оттеглили. Истина е точно обратното. Не само не изглежда, а съвсем непоклатимо сигурно е, че Инокентий направи покаятелно изявление пред Събора.

Някой се подиграва с нас. Някой се подиграва с понятия, като съд, правосъдие, Европа, права на човека, България, Църква!

Примерът с изопаченото представяне на Всеправославния Събор в Страсбургския документ може да бъде последван от още много подобни примери от текста, но това ще направя другаде. Важна в случая е методиката, преиначаването на фактите, моралът при отстояване на неистината – все неща, които наивно сме свързвали с тоталитарното минало и сега ни се връщат като deja vu.

Същите методи на работа са налице и при прокарването на разколническия опит за политизация на темата. Тук е приложен похватът на полуистината.

Вярно е, че в началото на разкола църковните превратаджии бяха подкрепени от СДС. Стратегията на разколниците беше именно да представят въпроса като политически. Разбира се, всеки въпрос може да се политизира. И в първия етап тактиката на разколниците успя. СДС се улови на въдицата на превратаджиите, политизира темата, повярва в антихристиянската идея за революционни промени в Църквата и по този начин даде сила на разкола. Но. Това е само една четвърт от истината по „политическата“ тема. Политизираният (седесарският) период на разкола приключи преди събитията, по които се жалва Инокентий. Втората четвърт от политическата истина е, че по-късно същата тази партия СДС официално и изрично се разграничи от подкрепата на разкола и по този начин въпросът още тогава се деполитизира. Третата четвърт от политическата истина е, че Законът за вероизповеданията (2002 г.) и намесата на държавата за ликвидиране последиците от разкола (2004 г.) бяха дело на правителството на Симеон Сакскобургготски, което тогава държеше мнозинството в Парламента. Политическата опозиция СДС-БСП нямаше отношение към действията на държавния апарат. Така темата беше исторически деполитизирана. Към 2002 г. разколниците бяха останали без своята политическа маска – само с углавните съставки на деянията си. Следователно цялата ретроспектива в изложението на Страсбургския оксиморон с нейното втренчване в исторически екскурс за периода на фалшивата политизация се оказва антиисторическа, некоректно поднесена и подвеждаща.

Четвъртата четвърт от политическата истина е, че по времето, когато се е приемал оспорваният от Инокентий Закон за вероизповеданията, и когато са били извършвани въпросните действия на държавата, нито една реална партия в България не подкрепя политически осиротелите превратаджии. Една от големите исторически поуки от историята на разкола беше именно в това, че не всяка политизация следва да се приема като истинска. А Страсбург трябваше да се възползва от исторически осмисления опит на лъжеполитизацията. Която впрочем съпътства всички революционни процеси и трябва да бъде разпознавана. Ето как станаха нещата. Основен манипулативен похват на разколниците е фалшивата политизация чрез лъжеантикомунизъм. Тя представя нещата така: патриарх Максим е нелегитимен, защото уж не бил избран на църковен събор, а уж бил „назначен“ от комунистическата партия. Това твърдение не отговаря на истината. Патриарх Максим е избран на Патриаршески избирателен събор през 1971 г. Да, той е бил кандидатът, предпочитан от Комунистическата партия. Но под изборните протоколи са се подписали пред очите на целия Събор всички митрополити, включително и Неврокопският Пимен, който впоследствие оглави разкола и стана лъжепатриарх. Същият дядо Пимен през двете десетилетия между 1971 и 1991 г. е произнасял най-свръххвалебствените поздравления по годишнините на патриарх Максим. Същият дядо Пимен на всяка св. Литургия, както мъдро повеляват каноните, е упоменавал българския патриарх Максим. Това упоменаване е повече от подпис, повече от пуснат вот, повече от акламация. То е тоталният печат на легитимността на патриарх Максим, защото се прави собственогласно от всеки български митрополит в най-свещената част на светата Литургия – пред Бога, пред народа и пред себе си. Ако ти там не си истински, къде си истински?

Все пак, ще кажат, не може да се отрече, че дори формално да се е минало през процедурата на Събора, все пак БКП е имала начин да въздейства върху избирателите, да даде да се разбере кой е предпочитаният от властите кандидат. Вероятно е било така. Но.

Тогава Църквата беше под поредното – този път комунистическо – иго.
Историческата справка на ЕСПЧ пропуска да вземе предвид, че след падането на Константинопол под турско иго в 1453 г. фактически всички Цариградски патриарси са били избирани с благоволението на турските султани. Великият Генадий Схоларий е бил явно предпочитаният кандидат на Мехмед ІІ Завоевателя. И него ли ще обявим за нелегитимен?

Българската Екзархия беше учредена със султански ферман през 1870 г. И нея ли ще обявим за нелегитимна? За първи български Екзарх е бил избран митрополит Иларион Ловчански. Но той веднага е принуден да се оттегли и на негово място избират предпочитания от властите Антим. И него ли ще обявим за нелегитимен?
Тъкмо при доминираната от комунистите власт след 1944 г. беше избран Екзарх Стефан. И него ли ще обявим за нелегитимен? При пълната власт на комунистите през 1953 г. тържествено беше обявено възстановяването на Българската Патриаршия. И нея ли ще обявим за нелегитимна? Ама, казват повърхностните, защо не са се борили срещу безбожния комунизъм? Всъщност, борили са се много повече от всички нас.

Защото няма по-истинска и по-ефективна борба срещу комунизма, безбожието, разкола, решението на ЕСПЧ и всяко зло от светата Литургия. В която молитвеникът се моли Богу не за злото на злодеите, а за тяхното добро. Патриарх Максим от ръкоположението си като йеромонах през май 1942 г., та до ден днешен, не е преставал редовно да служи св. Божествена Литургия.

автор: Георги Тодоров
Публикувано във в-к.“Култура“, Брой 5 (2532), 04 февруари 2009 г.