Човекът, който спря безчестието – Лично предисловие към книгата на Габриеле Нисим за Димитър Пешев

„Никой няма любов по-голяма
от тая, да положи душата си за своите приятели.“
Иоан, 15, 13

Спасяването на българските евреи през Втората световна война е най-славното
деяние, извършено от българския народ през ХХ век. Най-доблестното лице на това дело е тогавашният подпредседател на Народното събрание Димитър Пешев. Предстои на 6-ти ноември българският парламент да чества тази личност.

Но защо точно сега? Нямаме кръгла годишнина от Спасяването. Нито от раждането или смъртта на самия Пешев (1894-1975), който не беше споменат от никого нито по случай стогодишнината от раждането му, нито за двадесетгодишнината от смъртта. Не са разкрити някакви важни нови факти за него. Нито се открива негов паметник. Тогава защо сега?

Ето защо: защото на 16 октомври т. г. италианският парламент вече чества Димитър Пешев. А италиански депутат от Европейския парламент организира подобно честване и в Страсбург на 17 ноември.

Книгата на италианеца Габриеле Нисим „Човекът, който спря Хитлер“ за живота на Пешев била сред най-продаваните в Италия. Докато българските биографии на нашия герой не са се продали в нито един екземпляр. Защото не съществуват.

Сигурно в деня, когато и българското Народно събрание почете подвига на своя някогашен подпредседател от 1943 г., все някой ще се сети да обяви едноминутно мълчание. В памет на жертвите. В памет на героя. В памет на Спасението. И депутатите ще станат и ще мълчат. Хубави са такива мигове. Аз пък искам да обявя цял ден общобългарско мълчание. От срам. За всичко това, което не направихме и не казахме за човека, който спаси не само своята чест и честта на България, но и изобщо достойнството на човека.

Поемам целия срам върху себе си. Защото и аз не направих, не казах и не написах каквото трябваше. От началото на 1995 г., след един симпозиум за спасяването на българските евреи реших, че трябва да поработя за разкриването истинския ръст на неизвестния ми дотогава Димитър Пешев, чието доблестно поведение така силно ме впечатли.

Реших, че ще трябва да отида в Кюстендил да направя проучвания. Да вдигна глас, че Пешев заслужава паметник в София. Че на неговото име трябва да се нарече някоя столична улица. Щях да обвиня всички, че са слепи, възглупави, безгръбначни или мързеливи.

И ето – нищо не направих. Най-малкото се оказах мързелив. Един чужденец ни изпревари. Можем само да го поздравим и да му стиснем ръката. Поздравявам го дори преди да съм видял книгата му. За две неща, а те са най-важните: първо, че е написал първата книга за личността на Димитър Пешев. И второ – че е успял да създаде верен и силен художествен образ: „Човекът, който спря Хитлер“. Един ярък образ върши повече работа от десет тома академична плява. Разбира се, запазвам си всички права на критика след прочитането на книгата. Сигурно и тогава ще имам какво да кажа. Но сега става въпрос за друго.

Наскоро чух, че се подготвя конкурс за паметник на Спасяването на българските евреи. Който предстои да се обяви в недалечно бъдеще и през пролетта на идната година паметникът да бъде построен – вероятно в градинката-паркинг до софийските централни хали. Починът е много добър. И мястото е подходящо. Ала не съм убеден, че заданието на конкурса ще бъде на висотата на задачата. Спасяването на българските евреи все още не е осмислено у нас на необходимото умствено равнище.

Доказателство: книгата на Габриеле Нисим и честването в италианския парламент. Надявам се тази книга и това честване да ни отворят очите и да ни поощрят за по-качествена мисловна дейност. За едно истински задълбочено обсъждане и осмисляне на събитието и едва след това – на основата на това осмисляне – да пристъпим към заданието на конкурса. Това ще рече на практика едногодишен период на обсъждане и осмисляне, обявяване на конкурса преди
края на 1999 г. и изграждане на паметника през 2000 година.

И още: повтарям предложението (в. „Култура“, бр. 20 от 22 май 1998 г.) щото Спасяването на българските евреи да бъде обявено за официален празник. Като се избере най-подходящата дата (между март и май 1943 г.) за едно обществено явление, което има повече от една кулминация и което продължава фактически до 1944 г.

Че това деяние откроява България измежду европейските страни – това се знае от всички. През последните 54 години на тази тема са били посветени многобройни изследвания, чествания, книги, симпозиуми, филми и т. н. Как така личността на Димитър Пешев, прекрасно известна на всички специалисти, така и остана досега винаги на втори план?

Обяснението е много просто, много жалко и много нашенско: от малодушие, недостатъчен ум и липса на себеуважение. Българският изследовател (с изключение на изключенията) не е търсач на истината, а на изгодата. Той не е достатъчно издигнат умствено, за да разбере, да попие в мозъка на костите си, че няма по-голяма изгода от истината.

До 1989 г. водещата версия беше, че спасителката на българските евреи е била Българската комунистическа партия (властваща от 1944 до 1989 г.). А главната роля в това дело е играл не друг, а властващият повече от три десетилетия – до 1989 г. – Тодор Живков.

Нито един изследовател в България нямаше умствения и нравствен ръст да направи изследване за приноса на другите институции и личности. Дори и да го остави непубликувано в своя архив – от страх за кариерата си, семейството си и т. н.

След въпросната 1989 г. всичко се преобърна. Изясни се, че ролята на БКП не е била решаваща. Че Живков май не е имал никакво участие. На преден план излязоха другите фактори за Спасяването. Но Димитър Пешев пак остана на втори план. Защо? Защото костният мозък на българските учени не се е променил. Те не търсят истината, а изгодата.

Тези, които минали изгоди бяха свързали с БКП, не можеха изведнъж да се себеотрекат. Онези, които не бяха дотам обвързани – непоискали или неуспели – се ориентираха към възможни бъдещи изгоди. Така главният спасител на българските евреи се оказа цар Борис III.

Защо той? Защото в смутните времена след 1989 г. имаше реална възможност неговият син и наследник – бившият цар Симеон II – да дойде на власт в България. Или поне да заеме ключова позиция във властовите структури у нас. Или най-малкото със своето име, титла, международни връзки, богатство и личен престиж и в България, и в чужбина – да остане за дълги тодини една от най-влиятелните личности у нас.

Димитър Пешев няма подобен застъпник. Основният довод в тезата, че Борис III е главният спасител на българските евреи, гласи, че той е държал върховната власт и следователно е взел окончателното решение. Това твърдение всъщност свидетелства срещу него.

Ако царят наистина е владеел положението, значи той е спасил евреите от себе си. Ако пък приемем, че истинската власт по тези въпроси в тогавашна България е била в ръцете на германците – това вече е класически случай на особено тежка държавна измяна: престъпни връзки (престъпление срещу човечеството, престъпване на българската Конституция) с чужда сила (Хитлерова Германия), които носят непоправими вреди на българските национални интереси и накърняват тежко българския суверенитет. И кой друг, ако не българският държавен глава, носи отговорността за 11 500 български евреи от „новоосвободените земи“ в Тракия и Македония, които бяха изпратени в лагерите на смъртта?

Борис III е човек с две лица. Двуличието е неговото главно оръжие за оцеляване в един свят, който го надмогва с неистовите си отрицателни сили. И той става двуличен към всички: и към германците, и към руснаците, и към евреите, и към англо-американците, и към българите, и към Църквата, и към Православието, и към католицизма, и към всички политически партии. И към себе дори.

Това двуличие е недостойно за българския цар поведение. Но пък е толкова разбираемо и човешко. Никой от нас не може да съди този човек – има Кой да го съди. На фона на развихрилото се в Европа стихийно зло Борис III е една по-скоро симпатична фигура. Именно неговото двуличие е допринесло за спасяването на евреите от „старите“ български земи – дори и ако същото то е допринесло за самото създаване на еврейския въпрос (съвършено чужд на България) и за гибелта на евреите от полу-суверенните, полу-„освободени“ български земи в Македония и Тракия. Впрочем по тази тема – друг път.

И все пак нека кажем ясно: кой спаси българските евреи? Истинският, точен, недвусмислен, ясен, научен и честен отговор на този въпрос е само един: българският народ. Десетилетията злоупотреби с понятието „народ“ от страна на комунистическата пропаганда не бива да ни пречат да видим този блестящ пример, че понятието „народ“ не е идеологема и книжна абстракция.

Разбира се, този „народ“ не е анонимен. Той излъчи личности. Въз основа на своите действащи обществени структури като Църквата, партиите, съсловни и професионални организации и т. н. И тези личности, тези обществени водачи – всеки от които съвсем не е ангел небесен – в този решаващ миг се показаха откъм най-добрата си страна и изпълниха своя дълг. Сред тези герои на човечността, почтеността и човешкото достойнство са и митрополитите Стефан и Кирил, и политици като Никола Мушанов и проф. Петко Стайнов, и бившият царски съветник Стоян Костурков, и адвокатът Иван Момчилов, и Димо Казасов, и Екатерина Каравелова, и т. н., и т. т.

Имената на всички тези достойни люде трябва да бъдат известни. Да бъдат издадени в паметна книга. Да бъдат издълбани в камък – в азбучен ред – в бъдещия паметник за Спасяването на българските евреи.

Но извън азбучния ред – на челното място – трябва да застане името на Димитър Пешев. Пръв между равните. Не само защото загуби поста си и провали кариерата си именно поради позицията си срещу депортирането. Но и защото тъкмо той олицетвори доблестта: лично, явно, изрично, с подписа си стана водачът и лицето на това движение в решаващия миг.

В решението на Пешев да действа „на чисто парламентарна основа“ има гениално прозрение. В целия тогавашен европейски континент (без Великобритания) нито един човек не вярва в действената сила на парламентаризма. И Пешев го знае по-добре от всеки друг. Той участва в управляващото мнозинство и е подпредседател на Народното събрание. Знае, че в Европа на власт е войната и Хитлер. Току-що е завършила битката при Сталинград. Но е време за парламентарен романтизъм. Но ходът на Пешев е безупречен. Той съвсем правилно решава да организира акцията си вътре в управляващото мнозинство. Нарочно отказва да включи в подписката протегналия му ръка депутат от опозицията Петко Стайнов. В замяна на това съвсем съзнателно включва депутатите Александър Цанков и Петър Кожухаров, които не са от мнозинството – поради всеизвестната им прогерманска ориентация.

Събрани са общо 43 подписа на депутати.
Министър-председателят Богдан Филов усеща силата на удара. Пише в дневника си:

„Това е голяма демонстрация, която ще има последствие. За българските евреи това последствие е по посока на тяхното спасяване. Лично за Димитър Пешев последствията са драматични. Филов е бесен. Получава съгласието на Борис III да бламираме в мнозинството Пешев, за да го обезвредим веднъж завинаги (в дневника). Това бламиране става на заседание на мнозинството на 24 март 1943 г., когато след дълги и мъчителни разисквания 66 души гласуват против Пешев, цели 33 души „за“, при 11 въздържали се и 4 напуснали „спокойни съвести“.

И все по дневника на Филов:

„След гласуването Пешев, въпреки че беше поканен за това, отказа да си подаде оставката, макар да заяви много патетично, че той е написал писмото, че това е било негова инициатива и че той поемал всичката отговорност за това.“

Много малко знам за личността Димитър Пешев, но тези думи, написани от неговия враг Филов, говорят много. Още повече, че в собствените си мемоарни бележки Пешев описва същото събитие сдържано и без никаква героична поза. Въпреки изминалата давност (записките са от 1969 – 1970 г.) той не споменава имената на онези, които под грубия натиск на Филов са се отказали от подписите си под протеста: около десетина човека. Има нещо много класическо и достойно в това премълчаване на човешката слабост.

Мемоарните бележки на Пешев, разбира се, трябва да се издадат. От тях ще получим допълнителни щрихи към портрета на един особен вид герой, който заслужава голямо уважение. Той е героят на почтеността. На класическите политически и обществени добродетели. Крайъгълен стълб на обществото. Може би без блестящи дарби. Без духовна извисеност или емоционална дълбина. Без чувство към позата. Неспособен да си съчини героична биография на страдалец и борец за хуманност. Антиопортюнист, вместо да бъде хем с едните, хем с другите, вместо да играе вечната двулична игра на оцеляването, той се опълчва срещу „своите“, без да се присъединява към „чуждите“.

За да остане в мир със себе си и със своята съвест. Димитър Пешев не е просто първият измежду спасителите на българските евреи. Той е спасител на самите нас, българите. От дамгата на малодушието, слуговластието, безхарактерността, двуличието, късогледството, плиткомислието, себелъженето.

България не може да продължава да лъже себе си. Ние трябва да поемем нашия дял от вината – моята и твоята вина – за смъртта на 11 500 евреи от Тракия и Македония. Да. Вярно е, че тази вина не беше основна. Знае се, че нито един българин не уби нито един евреин. Но ние бяхме съучастници в този геноцид. Не сме невинни. Някои от нас знаеха. В бъдещия мемориал без друго ще има списък на имената на жертвите. Така се прави по света. И е много редно да се направи. И винаги въздейства.

Най-яркият пример е може би мемориалът на Виетнамската война във Вашингтон с неговите петдесет хиляди имена върху черен гранит – американските жертви във войната. Разсеяните американци обаче са се опитали да ни излъжат: направили са един малък пропуск, който никой не забелязва. Пропуснали са имената на избитите виетнамци.

Мисля, че България не бива да лъже по този начин. Ние трябва ясно да покажем в този паметник, че не се крием от позора на съучастието ни в противочовешките престъпления на хитлеристка Германия. Само тази честност ще ни даде право да направим паметник и на славата ни – като едничка страна в Европа, чийто народ има доблестта да спаси своите евреи в довоенните граници на държавата. И може би този бъдещ паметник – върху чието задание има тепърва много да мислим – ще включи още един списък на имена: „списъка на Пешев“ в известен смисъл.

Единствен по рода си в мемориалната практика списък на живи. Петдесет хиляди.

автор Георги Тодоров
Публикувано във в-к.“Култура“, Брой 43 (2052), 30 октомври 1998 г.