Българската държава и културата

„И тъй не се грижете и не думайте: какво да ядем, или какво да пием, или какво да облечем? … Първом търсене царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде.“ (Мат. 6:33)

Културата трябва да бъде главният и насъщен приоритет за българската държава през първото десетилетие на ХХI век. Главното предизвикателство пред българството днес е културното оцеляване в условията на глобализация и евроинтеграция. А националната държава – докато все още я има в идните 1-2 десетилетия – е неотменим инструмент, за да може България да отговори на предизвикателството.

Понятието „култура“ тук се използва в широкия му смисъл и обобщава цялостен комплекс от дейности, чиято същност е духовната култура в нейната взаимовръзка с образованието, науката, езика, книжнината, наследството, изкуството, медиите, новите културни технологии и пр. Нашият умствен и духовен елит е призван да обоснове този държавен приоритет и да го преподаде – незабавно, настойчиво и с всички изразни средства – на общественото мнение и на държавното ръководство.

Понастоящем културата е последна – както в държавните приоритети, така и в общественото и в личното съзнание на огромното мнозинство от българите. Това господстващо мнозинство свято вярва в суеверието, че главният приоритет на обществото и на държавата – „на настоящия етап“ – е и трябва да бъде икономиката.

Приема се за самоочевидно, че материалното производство, парите, инвестициите, финансите – в крайна сметка доходите и „стандартът“ – са най-важните практически цели. Че законодателството, политиката, демократичната система, партиите, изборите и пр. са най-важните средства за постигане на тези цели. И че културата във всичките ѝ измерения е нещо вторично и ненасъщно: някакъв разкош, който можеш да си позволиш само въз основа на този стандарт и като връх на стандарта.
Спонтанният обществен консенсус по този въпрос е толкова пълен, че въпросът изобщо не стои на дневния ред на обществото. Липсва същинският обществен дебат за културата.

Реалните дебати, които истински интересуват самите дейци-на-културата, се отнасят основно до средствата: пари, собственост, институции, законодателство.
Всеобщият консенсус по това всенародно суеверие много напомня на марксическата идея за „базата“ и „надстройката“; съответно на стихийната и сякаш самоочевидна убеденост, че битието определя съзнанието.

В по-модернизиран вид противокултурната теория гласи, че държавата трябвало да се изтегли от областта на културата. Там трябвало да има принципно и последователно „раздържавяване“ – по подобие на материалната сфера. Изхожда се от отрицателния опит в близкото минало, когато тоталитарната държава монополизираше културата с всеизвестните пагубни последици.

Идеята за „по-малко държава в културата“ сега е самоубийствена за България. Но тази теория в никакъв случай не е произведена от някакъв антибългарски заговор. Тя се изповядва от люде, които чистосърдечно искат доброто на България и на българската култура. Те вярват в религията на пазара и са убедени, че те трябва да „помагат“ на културата и да я „спасяват“, а не тя – тях.

Мнозинството от т. нар. дейци-на-културата с постоянните си оплаквания и викове за „помощ“ само утвърждават подобна обратна логика. Всъщност истински призваните носители на духовната култура по определение няма как и на кого да се оплакват. Духовното има примат над материалното, а умствената „власт“ е несравнимо по-силна, по-трайна и по-важна от политическата. Тъй че българските духовници и умственици волю-неволю са същинските водачи на българството и могат да се оплакват единствено от себе си. Не е истинска онази духовна култура, която сама не е способна да се погрижи за духовните и умствените приоритети на България и съответно на българската държава.

Българската Държава на Духа не е метафоричен словесен израз, а истинска държава. В качеството си на такава тя е длъжна да отстоява, утвърждава и възпроизвежда сама себе си: именно като държава, като жива властова духовна и умствена структура. Ако спре да го прави – ако солта изгуби силата си – настава духовна анархия, умствен срив, последван от срив и в другите области.

Добре известно е, че модерните общества са консумативни, секуларни и материалистически. През второто християнско хилядолетие – след 1053 г. и особено след 1204 г. – разцърковеният („търговският“) светоглед неотстъпно подменя църковния (истински духовния) като меродавен за обществото. Но като правило подмяната става много бавно и постепенно – с векове.

Противоцърковната посока на тази промяна е незабележима дори за главните ѝ носители. До такава степен, че в повечето случаи първопроходците на секуларизацията са духовници (папите в Рим, протестантските реформатори на Север и пр.), които искрено вярват в първенството на Църквата.

Разхристиянизирането на западноевропейските общества – особено след епохата на Ренесанса – става в условията на културна приемственост. Дори такова коренно преобразование, каквото е преминаването на високата западноевропейска култура от латински език на новите национални езици, става еволюционно, а латинският още векове наред остава в действие като основа на „класическото“ образование.

И при най-големите идеологически катаклизми (например Реформацията) се запазва приемствеността на образователните структури, училища, университети, храмове, книжнина и пр. Настъпващият търговски светоглед е противохристиянски по своята същност, но „християнски“ по форма. В условията на бавните вековни процеси и културна приемственост той разполага с достатъчно време и творчески ресурс, за да излъчи своите мислители, поети, художници и пр., които да изработят цялостен и пълноценен християноподобен прочит на световната култура.

Съответно и църковната институция при тези процеси има достатъчно време да се приспособи и превъоръжи съобразно променящите се условия. Дори при Френската революция, с нейния откровено противоцърковен характер и почти откровено противохристиянска култура, хунвейбинството трае само няколко години. Скоро приемствеността се завръща и френската културната революция се прибира в руслото на формалното християнство. И тъй, хилядолетното отстъпничество на Запада от Христа протича плавно, незабележимо и в условията на непрекъснато, интензивно, суверенно и пълнокръвно християноподобно културно строителство. Не е така в България.

В края на ХIV век тя губи не само държавните си първенци – болярите – но и духовните си князе: българските епископи. И до ден днешен българството не се е съвзело от този духовен и културен срив. Личното благочестие по места се запазва, но големи и важни области от високата култура биват опразнени за дълго. Тяхното изпълване с ново съдържание – от Паисий нататък – вече става с „външен“ умствен и културен материал.

Много преди Освобождението (1878 г.) културната и идейната еманципация на българите (особено след Паисий, 1762 г.) също става чрез външни идейни въздействия. Самият тогавашен български патриотизъм е рожба на западноевропейския модел, вече усвоен и приложен по-рано от гърци и сърби. Най-големите тогавашни български патриоти са чужди възпитаници, живеят в изгнание и мислят с чужд мисловен строй.

Българското политическо освобождение (1878 г.) става чрез чужди сили и е закономерно, че България бива управлявана от чужди сили чак до ден днешен.
Обикновено големите български национални катастрофи от 1913 и 1915-1918 г. се приписват на чужденеца Фердинанд. Всъщност и многобройните други български национални катастрофи – схизмата от 1872 година, Априлското въстание, Илинденско-Преображенското въстание, 1923, 1925, Втората световна, комунизмът, преходът след 1989 година – са проявления на едната всеобхватна и перманентна Национална катастрофа: духовната.

Ние живеем вътре в тази катастрофа и до днес. Нейната същност е упадъкът на българската Държава на Духа, неспособността на България да създаде пълноценна собствена (т. е. българска православна) духовна култура. Въпреки яркия талант, духовна дълбочина липсва у Берон, Априлов, Раковски, Каравелов, Ботев, П. Р. Славейков, Вазов, Шишманов, кръжеца „Мисъл“, Михаил Арнаудов, творчеството на художниците и архитектите, поетите и философите, учените и мислителите.

Самата Българска Църква, задмината от събитията, така и не съумява да разбере света, в който живее, да осмисли собствената си история и актуална мисия, да излъчи своите истински водачи, да възпита своите истински творци, своя актуална проповед, своя култура, изкуство. В резултат на всички тези процеси липсва „Българската Идея“.

Днес България няма своя собствена Идея за самата себе си. Не знае какъв е смисълът на нейното битие. Такава идея няма, защото не е изработена. Не е извършен умственият труд за нейното осмисляне, обосноваване и изказване.
Формулираната смътна „Българска идея“ от Паисий в 1762 г., доразвита в първата половина на ХIХ век, се свежда до призив за възраждането на българската държава и Църква. Но още у самия Паисий християнската проповед неусетно е останала на заден план, а пред нея излиза политическата програма.

Голяма част от водачите в десакрализацията на българския идеал са духовници. Никак не са случайни емблематични явления, като пировата „победа“ в църковната борба срещу гърците, размонашването и революционната идеология на Левски. Смътната „Българска идея“ все повече губи духовните си и културни приоритети и се свежда до светското и политическото.

Сан-стефанският мир е мимолетната реализация на този политически блян, а след Берлинския договор за 66 години идеята за т. нар. Велика България играе ролята на „Българската идея“. Безпочвеният ламтеж за Цариград и Солун провалят реализацията на този проект и разкриват неговата изначална несъстоятелност. Компрометиран след краха в 1918 година, призракът на „Велика България“ неочаквано се възражда с неудържимия възход на Хитлерова Германия след 1933 година. Краят на Втората световна война окончателно погребва този „идеал“.

След 1944 година в продължение на 3 десетилетия „Българска идея“ няма. Мястото е заето от комунистическия (съветския) проект. В него България няма собствена самоличност, а е само близък сподвижник на предполагаемия наследник на световната история – Съветския съюз. След 1968 година България се разочарова от комунистическата идеология и лека-полека заформя нещо като културна самоличност – главно чрез парадуховния кръг около Людмила Живкова.

Съставките на тази „идея“ са разнородни: полу-искрен комунизъм, окултизъм (Николай Рьорих и пр.), национализъм. Със средствата на тоталитарната държава по това време културата става за няколко години държавен приоритет. Но нездравата духовна основа на това културно строителство му пречи да създаде нещо истинско. Преждевременната смърт на Людмила Живкова осуетява развитието на проекта, чиято кулминация е честването на 1300-годишнината на българската държава в 1981 година.

През втората половина на 80-те години, отново вследствие на влияния отвън (Горбачов), в България се поражда смътна Идея за реформиране на разпадащата се „комунистическа“ система. Но събитията изпреварват общественото мислене, което не смогва да създаде нито личностите, нито идеологиите, които да овладеят този процес.

Идеите изостават спрямо събитията, които – поради тази причина – се случват изневиделица. Рухването на тоталитарната държава, разколът в Църквата, падането на Жан Виденов, провалът на СДС на последните избори, царят-премиер: всичко това идва съвсем неочаквано поради неуправляема верижна реакция от събития, а не вследствие на някакви реални стратегически програми.

Опитите да се привнесе липсващият умисъл в тези хаотични събития – чрез конспиративни теории за това как всичко се управлява от „комунистите“ или КГБ, или ЦРУ, или „евреите“, или „масоните“ и пр. – са само още едно свидетелство за идейния фалит на България.

Българската история след 10 ноември 1989 година е историята на безброй фалити. Ала сред множеството фалити сякаш не виждаме най-важния – изпадането в идейна несъстоятелност. България не съумя да излъчи (умственици, личности, мислители, които да произведат) идеи, достатъчно добри, за да отговорят на предизвикателствата на времената. Първо беше умственият фалит на комунистическия режим от преди 1989 година. Мозъчният тръст на Живков не съумя да настигне времето. Изостана дори спрямо Горбачов и изпусна мисловно процесите, които самият съветски лидер вече не владееше.

Превратът от 10 ноември 1989 година беше важен опит да се догони времето, но авторите му нямаха състоятелна програма. Дисидентската българска интелигенция също се опита да даде най-доброто от себе си, но не съумя да произведе свой качествен мисловен продукт за осмисляне и управление на обществените процеси във всички сфери: културата, икономиката и пр.

Това, което се случи в България по време на прехода, беше едва ли не най-лошото. Дори най-глупавите проекти на смехотворни партии (една от тях предлагаше отделните части на България да се дадат под своего рода „аренда“ на няколко западни държави), ако бяха осъществени, щяха да са по-малко глупави и с по-добри резултати от това, което реално стана.

Случващото се през дванайсетте години на „прехода“ – и което продължава и ще продължава да се случва – е повторение на един и същи модел: – довеждане-до-фалит и продажба-на-безценица. Почти всички български неща се вписват в тази схема. Безброй са фалиралите и фалиращи предприятия, които стигат до несъстоятелност и после биват или затворени, или изкупени за един долар.

До съвсем същия резултат води и обратният похват:
– първо продажба-на-безценица и после довеждане-до-фалит.
Такъв беше случаят с авиокомпания „Балкан“.

Понастоящем основната схема се повтаря и с българската земя. Теорията за „реалните граници“, съсипването на наследените от комунистическите времена кооперативни стопанства, както и конституционната клауза за забрана на продажба на чужденци – всичко това доведе до фалита на селското стопанство. Сега неизбежно предстои забраната да бъде вдигната и земята да се изкупи на пълна безценица.

Но не се ли повтаря същата схема и по отношение на стотиците хиляди български емигранти? Тяхното емигриране на Запад не е ли своего рода „довеждане-до-фалит и продажба-на-безценица“? В огромното число от случаите е точно така. Друг е въпросът, че – както и при предприятията – сякаш „няма друга алтернатива“.

Алтернатива, разбира се, има, но тя не е налична даденост. Тя трябва да се измисли, сътвори, създаде – както за всеки поотделно, така и за всички заедно. Необходима ни е „Българската идея“, в която да се вписват личните „идеи“ за реализация на всеки от нас.

Същинска „Българска идея“ днес няма. Празнината е заета от един голям ерзац и няколко по-дребни. Дребните са, както в повечето подобни страни, варианти на идеите за Велика България, за величието на древните българи („тангризъм“) и пр.
Тези идеи са доходоносни, защото грабват „умовете“ и „сърцата“ на новобогаташите, но никога няма да пораснат. Големият ерзац е другаде и в друг мащаб. Понастоящем главният заместител на „Българската идея“ е починът за „влизане в Европа“. Днес тя заема основния мечтателен и идеен хоризонт на огромното мнозинство от българите. Тази идеологема дава ясни отговори на големите въпроси съгласно проста мисловна схема: България – много зле; Европа – много добре; България в Европа – много, много добре.

Понятието „Европа“ тук естествено означава „Европейския съюз“, както и цял пакет от други неща: НАТО, пазарната икономика, отвореното общество, демокрацията, „европейските ценности“ и пр. Дори люде, които минават за мислещи, не виждат нищо нередно в това, щото този набор от идеи да действа като сегашната ни национална кауза. При това смятат, че това присъединяване към „Европа“ е нещо много добро само по себе си. Убедени са, че човек, който се съмнява в състоятелността на идеята за „влизане в Европа“, не е интелектуално достоверен.

„Идеята“ за влизане в НАТО е нещо друго. Тя не е истинска българска мечта, а само привидно хитро и користно нагаждане към единствената останала днес световна свръхсила. Искрената лелеяна мечта на българите понастоящем е проектът за колкото се може по-скорошно присъединяване към Европейския съюз. Малцина си дават сметка, че този проект не е български и не е идея. Той е пак същата схема на минаване-през-фалит и себепродаване-на-безценица – но този път фалира цялата държава. Той е точно обратното на една същинска „Българска идея“ – нейната тотална липса. И то не защото неизбежното влизане на България в ЕС е зло само по себе си. А защото тази мирна и празнична капитулация става по безусловен начин и без да се направи необходимото за съхраняване на най-ценното за нас и за света: българската духовна култура. Условията се поставят откъм ЕС, който има пълното право на това. „Отварянето“ и „затварянето“ на всевъзможните „глави“ е система за изпълнение на въпросните условия. Проверява се доколко страната-кандидат е готова да влезе в ЕС. Но „готова“ в случая означава само, че Европейският съюз е готов – естествено, според своите критерии – да приеме кандидата. Подготвеността на България се измерва по отношение на това да не би със своята бедност или неустроеност, или престъпност и пр. тя да застрашава сигурността, икономиката, социалната политика на ЕС.

Измерва се само външната готовност на България за присъединяването.
Не се осмисля, изследва, поставя под въпрос вътрешната готовност. Не се вземат предвид вътрешните приоритети на България. При което заедно с мръсната вода от коритото ще изпадне и детето. България загуби поредната световна война и сега трябва лека-полека да измине пътя до поредния си „Ньойски“ договор. Който обаче сега ни се привижда като многожелан и спасителен. Всъщност договорът е много по-тежък и „фатален“. Защото по договора в Ньой загубихме излаза си на Бяло море, а по новия договор може да изгубим излаза към своята същност.

България задължително трябва да влезе в Европейския съюз. Извън него тя не може да съществува икономически. По този въпрос никой не спори. Но. Ако България влезе в сегашното си състояние в ЕС – без държавна духовна и културна стратегия – то тя рискува да изчезне като духовно и културно понятие. Именно стратегията за съхраняване и въздигане на българската духовност и култура следва да бъде главният приоритет на целия период преди присъединяването на България към ЕС.

Време е България да отвори вътре в себе си своята „глава“ за духовността и културата – с оглед на предизвикателствата на предстоящото присъединяване.
„Главният преговарящ“ по присъединяването не трябва да бъде българската икономика или българското законодателство, а българската духовност и култура. Длъжни сме да отстояваме тази позиция – докато бъде разбрана и възприета. Защото няма кой друг да я отстоява. И защото тя е печелившата не само за България, но и за обединяваща се Европа.

Всяка европейска национална култура е по своему ценна и в никакъв случай не бива да се обезличава. Но тук става дума не просто за този род културна „екологична“ ценност, а за по-особена духовна важност.

България няма изработена своя имунна система как да влезе в ЕС и да запази самоличността си. Първото десетилетие на ХХI век ще е решаващо. Ако то бъде изпуснато, ще се изпусне цяло едно поколение.

И още. Ако изпуснем настоящото десетилетие, ще изчезне нещо много важно, което все още съществува и което въобще не ценим: ще изчезне националният форум.

Сега все още има някаква общонационална медийна общност – някаква общност на проблематика, дебати, теми. Дори ако истинският обществен дебат сега не се води, то поне все още са налице условията за неговото провеждане. Все още не се е разпаднало чувството за заедност, за българство. Все още духовните и културните връзки на българите се проявяват чрез някакъв възможен обществен дебат, общ мисловен процес, общ език, мислене заедно.

След „интегрирането“ на България в ЕС този форум – ако междувременно не се е консолидирал, осмислил и конституирал в новите условия – ще има тенденция бързо да се разпада и обезсмисля.

Тъкмо затова сега са златните години на българските национални медии – ако те го знаеха. Сега те имат да изпълняват тази свръхзадача. Ако успеят да я изпълнят, тогава не просто ще сме „имунизирани“ срещу разпадането на самоличността, а ще бъдем ценни и привлекателни. Тогава България ще е отговорила на предизвикателството и ще пребъде в следващата форма на съществуване – вече в рамките на обединена Европа и глобализиращия се свят. И ще бъде един от немногото важни играчи в него. И може да придобие дори излаз на мечтаните „три морета“ – но вече в съвсем други измерения. И вече да има своя Цариград – но не материалния Константинопол-Истанбул, а нещо в съвсем друго измерение.

Времето за конституиране на подобен национален културен проект е не повече от десет години. Формалното влизане в Европейския съюз – след не повече от 10 години – и процесът на фактическо амалгамиране, което ще отнеме още няколко години – ето това е цялото време, в което България може да изработи своята имунна система в областта на културата. Става дума за възраждането на българската Държава на Духа – ни повече, ни по-малко.

Материалната България като една бедна и обрулена провинция – доведена-до-фалит и изкупена-на-безценица – представлява користен интерес само за люде и институции без истинска духовна почтеност и визия за бъдещето.

А истински важна за света е именно българската Държава на Духа. Която да носи живото и одухотворено наследство на светите Кирил, Борис, Методий, Климент, Наум, Иоан Рилски, Иоан Кукузел, Теодосий, Евтимий, Пимен. Това е истинската Велика България. И от нея има нужда светът като част от своето оцеляване.

Възстановяването на българската Държава на Духа днес е почти непосилна задача. Но това е единственият смисъл на България и тя е длъжна да направи всичко възможно за своето себеосъществяване. Но това тя може да извърши единствено само ако основните сили на нацията се насочат в решаването на това предизвикателство.

Успехът не е сигурен. Дори при най-голямо съсредоточаване и енергия, и усилия, и при осъзнаване на приоритета – успехът пак не е сигурен, защото изпуснатото е толкова много.

Сигурно е обаче, че ако няма такова национално усилие за изпълнение на свръзхадачата, България много скоро – още приживе на сегашното поколение – ще престане да бъде смислено духовно и културно понятие.

Сега българството е понятийно изостанало от времето, в което живее. Обществото трябва да догони времето. Да разбере събитията, които са се случвали с него през последните векове и особено през ХХ век.

Вече е съвсем незадоволителен наличният понастоящем набор от основополагащи български идеологически трудове и техните митологеми, създадени от Вазов, Ботев, Захари Стоянов, Симеон Радев, Иван Хаджийски, Михаил Арнаудов, Тончо Жечев и пр. Нужен е несравнимо по-задълбочен подход за нов български мисловен синтез.

Ние наистина не знаем какво е историческото предназначение на България, какъв е смисълът на това, което българите са правили и правят.

Необходимо е фундаментално преосмисляне на процесите – особено по отношение на Църквата, изкуството, общественото съзнание, образованието, медиите и пр. След като бъде извършен първоначалният умствен труд и явленията бъдат осмислени, предстои друга огромна работа: цялото това познание да бъде усвоено от обществото посредством медиите, образователната система и пр.

Националното усилие следва да се насочи по няколко направления. В чисто държавен и административен план това може да вземе следните форми:

  1. Изработване на национална приоритетна програма за осмисляне, съхраняване и въздигане на българската култура. Тази програма трябва да бъде обезпечена със значителни средства от държавния бюджет. И това съвсем отделно от бюджета на Министерството на културата, който следва да бъде поне утроен спрямо сегашното си самоубийствено равнище.
  2. Важни съставки на тази програма следва да бъдат общонационални образователни и медийни програми за българския език, за образа на България, за българската книга, за народното творчество, за въздигане на читалищната дейност, за паметниците на културата и пр.
  3. 3. Националният форум. Медии и комуникации, интернет, многоизмерната връзка на България с българите в чужбина, виртуалното битие на България и нейното място в информационния океан.
  4. Утвърждаване културната роля на националните медии: кино, телевизия, радио и пр.
  5. Провеждане на обществен дебат по всички основни въпроси на българската духовност и култура.
  6. Църквата и държавата. Отделени, съгласно закона, но обединени от обща кауза. Търсене на начини за взаимодействие в общественото просвещение.
  7. Структурна реформа в държавните структури и особено в изпълнителната власт. Министърът на културата да има ранг на заместник-премиер.

За всичко това ни е нужно да имаме не „по-малко държава“, а много повече държава в областта на културата – докато бъде свършена необходимата работа.
Това е впрочем последната голяма роля на българската държава във вида, в който я познаваме през последните 120 години. Тази държава е осъдена да отмре, т. е. да се разтвори в една наддържавна структура, която – макар и принципно нова в много отношения – има нещо общо със структурите на империите.

България премина през Византийската империя и я надживя, след това премина през Османската и я надживя, защото имаше културна и духовна структура и самоличност. Понастоящем обаче тя няма жизнеспособна културна и духовна самоличност. Неизбежното ѝ приобщаване към евро-атлантическата империя е много по-голямо предизвикателство. Валидният отговор на това предизвикателство е изграждането на българската Държава на Духа. Това е днес свръхзадачата, която стои пред българството. И която то в никакъв случай не се е заело да осъществява – с много редки и неосъзнати изключения. Защото от всичко, което наричаме днес „България“, само българската Държава на Духа има истинско бъдеще. И само тя има смисъл да оцелее, защото е същността и предназначението на България.

Днес българската държава е призвана да стане носител на „Българската идея“, т.е. да способства за възраждането, укрепването и въздигането на българската Държава на Духа.

Но що е „Българската идея“?

На този въпрос може да се отговори или чрез една голяма книга с подробна обосновка, или чрез отделна статия, в която да се изложат тезисите. Може да се отговори и само с една дума, която казва всичко.

Българската идея е Христос.

автор Георги Тодоров
Публикувано във в-к.“Култура“,Брой 21 (2229), 24 май 2002 г.