Божията премъдрост и невежеството

до кмета на София г-н Стефан Софиянски

„А ние проповядваме Христа разпнатия
…Божия сила и Божия премъдрост“
I. Кор. 1, 23-24

Уважаеми господин Софиянски,
Настоятелно се обръщам към вас да спрете осъществяването на почина, който обявихте наскоро, за издигане статуя „на Св. София“ на мястото на петолъчката върху бившия Партиен дом. Чистосърдечно искам да ви дам съвет за най-добрия начин, по който вие и всички ние да се измъкнем от поредния български срам и позор, към който ни тласка този невежествен почин.

Идеята е обречена. Защото нейният провал се съдържа не в осуетяването ѝ, а в самото ѝ осъществяване. Колкото по-„нагоре“ се придвижва идеята към своята реализация, толкова по-ясно ще лъсва цялата ѝ пошлост. Това е една от онези
мъртвородени идеи – заченати под много лоша звезда, – които провалят всички, които не се разграничат от тях.

Изходът за вас е един-единствен. Да направите онова, което сбърканите български политици никога не се научиха да правят: публично да си признаете грешката и да се извините на софиянци. И още – да кажете имената на хората, които поемат отговорността за този недопустим провал. Това са хората, които отговарят в общинската управа по въпросите на културата, духовността, наследството. Защото те заемат постове за знаещи, а не знаят. И не питат знаещите.

Вие като кмет пък сте длъжен да си намерите знаещи, а не невежи, за свои съветници по тези въпроси. И след поредица от принципни провали – ротондата „Св. Георгий“, ликвидирането на Музея за история на София, нелепите идеи да се превръща Централна баня в кметство и пр. – вие вече не можете да не решите за себе си: или се освободете от лошите съветници, или поемете и своята отговорност заедно с тях.

Не може, не може, не може столичните експерти по въпросите на културата, духовността и историческото наследство още да не знаят какво значи името Света София. Бог е дал на този Град най-голямата благословия, най-голямото знамение и най-големия дар – Своето Име. А ние като неразумни юроди извръщаме очите си от Него и упорстваме, за да не Го видим.

Името на столицата ни идва от името на храма „Св. София“. А името на нашия храм „Св. София“ означава: Божията премъдрост, т. е. Иисус Христос, в качеството му на Бог-Слово. Едно-единствено Слово – Св. София – едно от най-прекрасните Божии Имена е достатъчно да спаси целия ни Град и цяла България от мрака. А ние искаме да преиначим смисъла Му и да се откажем от Него.

Да останем в българския казан на невежеството, неразумието и юродството. Но, ще каже лукавият, какво лошо има в това да славим и почитаме мъченицата Св. София, майката на Свв. Вяра, Надежда и Любов? Отговор: отдайте Божието Богу. Древният храм в нашата столица е посветен именно Нему. Затова и столичният град, който е взел името си от храма, също е посветен лично на Бог-Слово, въплътената в Иисус Христос Божия Премъдрост. По този въпрос спор няма и не може да има.

Същото посвещение важи за едноименните големи храмове в Константинопол, Солун, Охрид, Киев, Новгород, Мистра, Трапезунд и т. н. Пише го във всички справочници и във всички енциклопедии.

Да се честват Божиите угодници е достойно и похвално, както е редно да почиташ верните слуги на Царя. Но когато сам Царят на царете пристигне, кой би се обърнал с гръб към Него, за да почете слугите Му? От древни времена храмовите празници на главните църкви, носещи името Св. София-Премъдрост Божия са били винаги главните Господски празници.

В Цариград в качеството му на център, изглежда, са чествали като главни храмови празници всичките главни Христови празници. С известен акцент върху Рождество (когато е била осветена църквата) и Томина неделя.

В Трапезунд са акцентирали Преображение. В днешната „Св. София“ в Солун отдават предпочитание на Петдесетница. Падането на всички православни страни (без Русия) под игото на турците е довело до всеобщ упадък в богословието и богослужението. Традицията в катедралните храмове с името Св. София се е прекъснала.

Така става и тук, в нашия град. Храмът е обърнат в джамия. При Освобождението той е вече развалина. А духовното невежество на народа ни се проявява най-ясно в отношението ни към тази църква, най-голямата светиня на българската столица – оставена в мерзостта на запустението. В края на XIX век върху купола на храма поставят не кръста – не кръста! – а наблюдателница за пожарната команда. Пак по това време се е говорело „сериозно за събарянето на църквата“ и този „проект“ се изоставил „поради значителната сума, потребна за развалянето на такава солидна постройка“ (Богдан Филов).

Слава Богу, тези „сериозни“ идеи на тогавашните общински администрации са били осуетени. Имало е знаещи и разумни люде, които са ни спестили този позор.
Знаещите и умните люде днес са длъжни да избавят град Св. София от поредния опит за опозоряване на града и на българите. Защото ако утре статуята „на Св. София“ кацне върху бившия Партиен дом, всички ще имат правото да кажат: ето, българите получиха един дар свише – един чутовен Храм и едно Божие Име – и още не са разбрали какво са получили.

Повече от 13 века общуват с това понятие (Св. София), близо 12 века владеят този храм, повече от 11 века уж са християни и още не са научили! Не стига това, ами и не питат. Не стига това, ами и са издигнали паметник на невежеството си. Не стига това, ами и са го сложили на най-видното място! Не е така. Българите не сме невменяеми.

Нашите истински духовни водачи винаги са знаели за какво става дума. Още в Симеоновия сборник, чийто първообраз е от началото на X век, срещаме най-изрично тълкувание относно значението на понятието за „Божията мъдрост“ сред знаменитата IX Притча Соломонова.
въпрос: какво значи „Премъдростта си съгради дом“?
отговор: Христос Божията и Отцова мъдрост и сила…

Близо пет века по-късно търновецът Св. Киприан също не е имал никакви съмнения относно значението на името Св. София. В едно свое писмо, споменавайки едноименния цариградски храм, той казва: „…в храма на Божието Слово Премъдрост, т. е. Св. София…“

След още пет века – в началото на XX век, – когато софийските женици първи започват истински да тачат рушащата се светиня и да палят свещици в по-здравото ѝ крило, те вече не са имали понятие за Божията Премъдрост Св. София. Тяхна е свещената простота и тях никой не може да ги обвини, ако са подменили Името Божие с римската мъченица, за която, разбира се, също така нищо не са знаели.

По подобен начин друго Име на Христа – Св. Спас – е било битовизирано във фолклорното мислене като светец-побратим на Св. Георгий. Стига се дотам, че в една песен срещаме „сестра Спаса“, която дава „сребро клинци“ на брата си Свети Георги. Длъжността на обществените водачи обаче е да водят стадото, а не да блеят. И България е намерила такива.

След основния ремонт на храма „Св. София“ в 1930 г. софийският митрополит Стефан е възвърнал древното и истинското посвещение на тази църква – на ипостасната Божия Премъдрост Иисус Христос. Храмовата икона, макар и художествено посредствена в духа на времето си, представя едно много ясно и силно, богословски издържано решение по отношение на главния образ.

Св. София-Премъдростта Божия е представена като юношата Христос-Емануил. Зад него е сцената Благовещение, която недвусмислено указва главния храмов празник. Нека отдадем заслуженото на художника Господин Желязков и на духовния автор на иконата, вероятно митрополит Стефан. Те доказват, че и между нас не всички са били слепи, а е имало поне един зрящ на десет хиляди.

Цялата светоотческа традиция свидетелства за дълбоката връзка между Христос-Премъдрост и Благовещението – мигът, в който се извършва чудото на Боговъплъщението („Премъдростта си съгради дом“), в който Бог-Слово става плът. Съответно иконата на Свв. София, Вяра, Надежда и Любов си е на мястото.

Встрани от главния иконостас, на самостоятелен скромен проскинитарий.
После пак има прекъсване на традицията – десетилетия ремонт. И когато кметът Александър Янчулев реши да промени празника на столицата, той нямаше компетентни съветници, които да му дадат истинското решение.

Невежеството на софийските бабички е свещено. На тях всичко е позволено, а ние нямаме право в нищо да ги укоряваме, защото те запазиха Православието в България. Но кметът на града, който носи името Св. София-Премъдрост Божия, не е вярваща бабичка и няма право на невежество. Още по-малко имат право на невежество общинските експерти по въпросите на духовността, културата, наследството.

И ако досега наистина не са знаели – ето сега вече нека знаят. Нека знаят, че носят отговорност и са длъжни да поемат отговорността за провала. Оттук нататък има 4 възможни пътя. Три погрешни и един правилен. Първият е тодорживковският: да се снишиш и да си затраеш, докато отмине бурята, да потулиш идеята. Не може да стане.

Вторият е петърмладеновският: да излъжеш, да подмениш термина, да кажеш, че си бил неправилно разбран и че не е ставало дума за „онази“ Св. София. И това няма как да стане. Третият е жанвиденовският: да продължиш нагло „напред“, с пълната убеденост, че властта е непогрешимост. Тук провалът ще има най-голямо възпитателно въздействие.

Това са недостойните пътища, уважаеми г-н Софиянски. И аз се надявам, когато се съберете с хората, с които обмислихте, одобрихте и поехте отговорността за „статуята“ – тези пътища изобщо да не бъдат обсъждани. Защото самото им обсъждане би означавало, че вие се имате не за достойни мъже, а за мошеници.

Единственият достоен път е четвъртият: незабавно, ясно и изрично да кажете, че сте сгрешили. И че напълно се отказвате от невежествения почин да вдигате „статуя на Св. София“ върху бившия Партиен дом. И да кажете имената на хората, които поемат отговорността – по силата на заеманата от тях длъжност – и си подават оставките.

Вие като кмет сте длъжен да приемете тези оставки и да поднесете личните си извинения на софиянци за това, че не се допитвате до тях за нещата, които не знаете.

И още: нека използваме този повод, за да поправим грешката на екипа Янчулев. Нека празникът на нашия Богоименен Град занапред бъде Господският празник Благовещение.

И още: нека повторя пак и пак своята мечта – този Град един ден да дорасне до своето най-истинско, знаменателно и богоблагословено име: град Света София.

Град Св. София
6.7.1998 г.

автор Георги Тодоров
Публикувано във в-к.“Култура“, Брой 28 (2037), 17 юли 1998 г.