Българският Великден – повърхността и същността

На повърхността Великденската акция от 3-ти април 1860 г. в църквата „Св. Стефан“ в Цариград е един триумф. В по-дълбоката си същност това събитие ознаменува ключовия провал в историята и светогледа на българите от тогава до днес: десакрализацията.

Общественият дебат по въпросите, повдигнати от „Българският Великден“, тъкмо сега е на дневен ред. От една страна – по повод 140-годишнината от Великденската акция. От друга: защото починът за събиране на българи емигранти по Великден т. г. – едно само по себе си похвално начинание – става под наслов „Българският Великден“.

И още: защото „Българският Великден“ е една от най-важните книги у нас през последните 50 години, а задълбоченото обсъждане по нея още не се е състояло. Тъкмо заради уважението към светлата памет на Тончо Жечев сме длъжни да проведем този дебат. Инак неговият главен труд ще се мумифицира в клише.

Книгата „Българският Великден“ се появи преди 25 години и беше за тогавашното време истинско събитие. Тя реабилитира цял кръг от позабравени дейци и въпроси, цял един светоглед: „консервативен“ и еволюционен.

В ония години господстваше „революционният“ светоглед. За главна магистрала на историята се смяташе линията, която минава през партизаните-антифашисти, септември 23-та, Бузлуджанския конгрес, Априлското въстание, Ботев, Левски, Раковски, четничеството, хайдутите и т. н. – „младите“.

На този фон книгата на Тончо Жечев – с избора на тематика, с личностите, които вадеше от сянката, със самия си тон дори – беше нещо ново. Новото бяха добре забравените „стари“ – еволюционерите – чиито исторически права авторът възстановяваше.

Книгата улучи дамара на своето време. Стана класика. Тя ще продължава да живее и в бъдеще, но не заради научни открития и прозрения, а защото е писана с ум, сърце, преданост и вдъхновение.

В живата галерия от възрожденски образи, които Жечев пресъздаде в своята творба, най-важният портрет е на самия автор. Книгата на неговия живот стана и книгата за неговия живот. Една умствена, нравствена и духовна автобиография: непреднамерена и тъкмо затова съкровена.

Най-задълбочената и приносна част от текста е уводът, носещ показателното название Pro domo sua. Тъкмо тук авторът на няколко пъти е на границата да надскочи светогледната рамка, родила творбата му.

Най-естествено би било заключението – в края на книгата – да посочи следващата стъпка към по-високото осмисляне. Но. Книгата няма завършек.

Тончо Жечев е изстрадал тази незавършеност. Знаел е, че не може да завърши книгата. И вместо да скалъпи някакво лъже-обобщение, чиято същност му се изплъзва, той сякаш подчертава незавършеността. Като поставя „вместо епилог“ размислите си за „Изворът на Белоногата“, обособен текст, чието място исторически и логически е преди самата книга.

Писателят най-добре е знаел недостатъците на своя труд и сам го заявява:

„Когато кажа, че тази книга ме е занимавала цял живот, а съм работил върху нея десет години – в това има и гордост, и съкрушение. Гордост, че съм могъл толкова дълго да живея с мисълта за нея, да преодолея редица трудности, свързани с подобен замисъл; съкрушение, защото изпълненото, постигнатото е далеч от намеренията, плановете, с много непълноти и недостатъци, които сега, накрая, виждам по-ясно от най-строгите си критици.“

Тези думи не са казионно авторско скромничене, а трезвата и отговорна преценка на умен и свестен човек. Който по-нататък казва:

„… надявам се други да продължат започнатото…“

Тъкмо тази искрено изказана надежда ни приканва да продължим започнатото. Да отидем отвъд повърхността и навлезем в същностите. Като се опираме върху постиженията и преодоляваме слабостите. Често те са неотделими.

Самото заглавие на книгата – „Българският Великден“ – е ярко постижение на поетическото изкуство. Подсъзнателно ни ласкае със съчетанието на „български“ с „велик“ и „ден“. Излъчва положително и самоутвърждаващо послание за нещо и много българско, и много християнско, и много хубаво.

Но. Тази крилата фраза е вярна само за повърхността на събитията. „Акцията“ от Великден 1860 е тактически триумф и стратегически провал. Цялата ни църковна борба е точно такъв триумф-провал. И в новата ни история комай всичките ни национални победи са айсберги с невидима и катастрофална подводна част.

Мислителите, историците, а след тях политиците и народът български боравят само с половин събития. И то с видимата над повърхността, маломерна и маловажна част от явленията. А катастрофите сякаш все ни се случват без никаква вина, форсмажорно. Изневиделица.

От своята лодка Тончо Жечев е съзирал през вълните, че блестящия айсберг на „Българския Великден“ има и тъмна подводна част. Може би е усещал, че тя е по-голямата и по-важната. Маркирал я е с подзаглавието „или страстите български“. Но не е посмял да се гмурне по-дълбоко.

Вероятно е бил прав за тогавашното време. Рискувал е да остане неразбран или неиздаден. Рискувал е да разглоби за основен ремонт труда на своя живот – без да може да го сглоби отново.

Тук няма вина. „Българският Великден“ е част от историческото развитие на светогледа ни и в своето време именно тази книга е разширявала мисловните кръгозори на българите.

Не бива да бъдат обвинени и днешните ни държавници, които пришиват крилатата фраза на знамето си. Не е тяхна работа да извършват общественото мислене – а по-скоро да използват по най-добрия начин създаденото от умствениците. Естествено е да вземат на въоръжение една от тъй малкото положителни крилати фрази, създадени от съвременен българин.

Ако има нечия вина, тя е на българската интелигенция, доколкото по темите на „Българският Великден“ задълбочено обсъждане не е имало.

Казионният дебат, противопоставящ радикали и консерватори, революционери и еволюционери, е повърхностен, хоризонтален. Той се отнася само до тактиката, а инак целите и у двете крила са едни и същи: чисто политически.

Противопоставянето по вертикалата е съвсем друго – то е между свещеното и светското. Сакралният модел на света не е нито революционен, нито еволюционен. Той е йерархичен (свещеноначален).

Разпадането на българския сакрален светоглед чрез „църковната борба“ е главната тема във „Великденската акция“. Събитието се разгръща с векове, но тъкмо триумфът-поражение навръх „Българския Великден“ го ознаменува в най-пълна степен.

Акцията от 3-ти април 1860 г. е повърхностна победа, част от стратегически провал, също както превземането на Москва от Наполеон.

За знаещия другото име на Наполеоновия московски „триумф“ е Березина. Но ако Наполеон бе задържал Москва за години, бе умрял на власт, а поражението (Березина) се бе сбъднало при наследника му, тогава и до днес светът щеше да смята триумфалното му влизане в Москва за „френски Великден“.

Цялата 140-годишна история на България от 3-ти април 1860 г. е поредица от Березини: тежки сривове, произтичащи пряко от „триумфа“.
Защото няма по-голям провал за една общност от това тя да подмени Божието с кесаревото. Независимо в името на какво прави подмяната.

Да. Цариградската патриаршия е водела противобългарска асимилаторска политика. Да. Народът е страдал от издевателствата. Да. Това не е можело да продължава. Да. Българският народ задължително е трябвало да възстанови своята самостоятелна Църква. Но. На Великден 1860 г. българската общност тържествено и радостно насред храма подменя Христа с Политиката. Изследователите много отдавна са забелязали този факт, който Тончо Жечев формулира тъй:

„… пълната и абсолютна политизация, свободната политическа игра с вярата и църковните институции, без никакви традиционни или религиозни задръжки.“
„… църковната борба направи така, че българите прегърнаха единствено религията на политиката.“

Именно тази подмяна е Събитието. Тя е истинската национална катастрофа. Следващите „катастрофи“ – дори когато се вписват в световни войни – са само следствия.

Подмяната се извършва по сценарий, изработен от общопризнатия всебългарски църковен вожд – Иларион Макариополски.

„Решено било вместо името на патриарха в богослужението да бъде споменато името на султана… Не е известно кому се е паднала честта да съчини песен за султана, но в определения ден тя била вече разучена и хорът я пеел непрекъснато от метохския балкон. Без да се отличава с каквито и да е поетически достойнства, тази песен, колкото за политика, свършила добра работа. Изборът на деня навярно не е предизвикал никакви разногласия: никой не могъл да предложи нещо по-подходящо от най-големия православен празник – Великден…“

Тончо Жечев описва онова, което става на повърхността. В думите му се усеща сдържана гордост. Няма съкрушение.

Но очевидците на това Събитие са пропуснали най-очевидното: Великденът е подменен. Той е превърнат в средство. При Възкресенската „акция“ никой не го е еня за Възкръсналия.

„В този час дори ако видели Христос да се възнася към небето, богомолците нямало да възприемат чудото така, както очаквали да се оповести чудото на тяхното национално възкресение.“

И в този авторски коментар липсва съкрушението. Тончо Жечев съпреживява събитията заедно със своите герои. Споделя техните чувства, техните самозаблуждения – дори тяхната липса на историческа далновидност. И за него, както и за тях, самото богослужение е само декор, само повърхност, а същността е политиката.

Ние сме деца на подменения Великден. Наследствено заразени с недъга на разсвещаването. И тъй като всички сме болни от същата болест, тя е станала наша втора природа – не я усещаме.

Като казваме „Великденската акция“, не усещаме, че и тези две думи са носителки на вируса: истинският Великден не може да се употребява за никакви „акции“.
Подмяната е шеметна. Тя сякаш идва от кошмарния свят на „Бесове“, но в още по-лош вариант. Героите на Достоевски треперят и вият от ужаса на зейналата пред тях пропаст. Българските им реални събратя летят към бездната с песнопения и ликуването на победители.

Наскоро Христо Темелски публикува дневника на Никола Сапунов, деен участник във „Великденската акция“, който допълва картината на събитието с важни подробности. Виждаме как по предварителен сценарий ключовите позиции в храма се заемат от няколко „отделения… все млади контета… сичките се с бастуни дебели“. В кулминационния (в политически смисъл) миг, когато е трябвало да се спомене Цариградският патриарх:

„Ето и трети път сичкото множество от народа силно ихтеше и викаше: „Долу! Долу гръцкият патрик! Да живее султан Абдул Меджид!“, и са вирнаха бастуните нагоре като копия. Този час се роди радостният глас от олтара, като провъзгласи поп Тодор видинлията: „Много лета да сътвори Господ Бог державнейшаго, тишяйшего и благодетлнейшаго нашего царя султан Абдул Меджид, на многая лета!…“
„… и думат тъй: „Христос Воскресе, гръцкият патрик са изтресе!“; други думат: „Христос Воскресе, гръцкият патрик са убеси!“

Целият ден след службата на 3-ти април 1860 г. от балкона на метоха до църквата „Св. Стефан“ се пее не възхвала на Христа, а възхвала на султана.

Разбира се, пеещите, както и авторите на целия замисъл, вътрешно са примирали от смях. Мислили са се за извънредно ловки. Убедени са били, че надхитряват и гърците, и турците.

И днес мнозина се самозалъгват, че тогавашното българско църковно хитруване се компенсира с политически триумф на българската кауза. Изтъква се още как победата е спечелена самостоятелно.

Дори умен изследовател като Тончо Жечев се подвежда по повърхностните клишета, като говори за „… единствената българска борба, която се увенча с победа без решителна помощ отвън, дори при съпротивата или неодобрението на всички външни фактори.“

Важно самозаблуждение. „Победата“ е спечелена с решителната помощ на Османската империя. Която е външен фактор – въпреки песнопенията.
Истинският победител в българската църковна борба е Османската империя. Главната заслуга за този шедьовър на турската политическа мисъл е може би на Али паша. Тончо Жечев прекрасно знае това. Той обаче отказва да погледне събитията в по-едрия мащаб и да види, че насоката, която взе българската история от Великденската акция насам, роди главните ни национални провали до ден днешен.

Най-очевидните катастрофални следствия от тъмната страна на онзи привиден триумф са: десакрализация на обществото, политизация на църквата, схизма, църковна и духовна изолация и деградация, дискредитация на Православието, Търновска конституция, династически провали, антагонизъм между Държавата и Църквата, антагонизъм между българи и гърци, Междусъюзническа война, погрешен избор в 1915, македонски „въпрос“ и пр.

И днес още живеем в незавършения епилог на „Българския Великден“ с гордиевите възли на Македония, разколната Македонска църква, българския държавно-църковен разкол.

Дори в сегашната „Великденска акция“ на премиера Костов има нещо „тогавашно“. Има нещо от Подмяната. Той иска да употреби Великден за политически цели.
Но Великден не е светски празник, а църковен. Църквата пък е йерархична (свещеноначална) институция, а земният свещеноначалник на Българската Църква е патриарх Максим. Как може да се „прави“ Български Великден мимо Българския патриарх?

Правителството, управляващата днес партия и премиерът Костов все още не признават българския „патрик“. Години наред създаваха и подкрепяха разколна фракция с цел да вземе „властта“ в Църквата. Опитът пропадна, но провалът не е признат и промяна в политиката няма. И тук достига дългата сянка на „акцията“ в 1860-та.

Българският Великден в 2000-та година ще бъде истински само ако бъде Христов Празник, а не светски ерзац на свещеното. И още: ако ознаменува края на българския църковен разкол, помирението на Държавата с Църквата и началото на процес, обратен на онзи от преди 140 години: преосвещаване (ресакрализация) на българското общество. Обръщане към страстите Христови и Христовия Великден.

автор Георги Тодоров
Публикувано във в-к.“Култура“, Брой 14 (2125), 14 април 2000 г.