Възход и падение на българската интелигенция

По собствените мерки на самата интелигенция 80-те години на нашия век бяха време на възход за нея, а 90-те години – време на падение. Историческата кулминация в този процес бяха годините 1989-та и 1990-та. Тогава интелигенцията играеше водещата роля в обществото. Днес тя е маргинализирана.

Десетгодишнината от преломната дата 10-ти ноември 1989 г. е изключителен повод за равносметка, който интелектуалците не бива да изпускат. Ще бъде жалко, ако интелигенцията ни е изпаднала в такова умствено безсилие, че не успее дори да разбере, че е изпаднала в него. Да осмисли, че вече нищо не осмисля.

Руско-латинската дума “интелигенция” е създадена, за да описва друга историческа действителност с определено различни спрямо нашите дадености. В тесния смисъл на тази дума интелигенцията е специфично руско явление от XIX век с конкретното си отношение към самодържавието, социализмите, “народа” и пр.

Българската интелигенция при своето създаване, също през XIX век, носи редица исторически отлики от съответното руско явление. Но заедно с това и редица немалки прилики. И тук имаме една държавна деспотична система на управление (Османската империя), която се опитва да се реформира и либерализира в навечерието на своето рухване. И тук имаме един вид западничество. И тук един вид култ към “народа”. И тук едно чувство за общност и мисия. Не на последно място са и преките влияния от самата руска интелигенция и нейните идеи – чрез ключовите фигури като Любен и Петко Каравелови, Христо Ботев и пр., а също и чрез литературата, чрез Търновската конституция и т.н.

Казаното дотук е само една уговорка за това, че терминът “интелигенция” покрива в различните периоди и общества различни явления. Има много общества, в които образованите и образоващи люде не образуват типична интелигенция: Великобритания, САЩ и пр.

В България обаче през последните десетилетия – може би след 1968 г. в най-голяма степен – има явление, което носи някои типични белези на интелигенцията. Имаме една деспотична форма на управление – съветската империя.

Налице е криза в тази империя и все по-нарастващо чувство за нейната нередност. Създава се съзнание за общност у образованите и образоващи люде, за кауза и мисия по освобождаване на народа от недъзите на системата – чрез някаква смътна радикална реформа или абстрактна революция.

Този модел, който е действал с пълна сила във времената преди 1878 г. и в известен смисъл до 1885 г. – все срещу Османската империя – се проявява в значително по-дифузен вид през 70-те и 80-те години на нашия век. Дори и най-върлите антикомунисти на Запад не си даваха сметка, че СССР е наистина един “болен човек”, чието наследство предстои да се раздели след смъртта му. А дори онези, които най-силно желаеха рухването на съветската империя, нямаха ни най-малката представа как ще стане това.

В България и през 70-те, и през 80-те години фактически нямаше значим, мислещ и действащ антикомунизъм. Опозицията в общественото съзнание беше не срещу принципите на системата, а срещу недъзите в тяхното прилагане. Негодуванието беше преди всичко морално. И тук се проявяваше мисията на интелектуалците, людете на изкуството и пр. – да осмислят моралната критика, да я формулират и да ѝ дадат образ, а също да преодолеят идеологическите бариери на по-ранния и по-твърд комунизъм.

Тази кауза и мисия конституираше общността на българската интелигенция. За разлика от други източноевропейски страни тук нямаше изрично формулиране на мисията, нито някакъв исторически значим програмен документ или манифест от рода на “Харта 77”. Въпреки това имаше нарастващо съзнание за противопоставяне между нас и тях, между интелигенцията и народа, от една страна, и управляващата върхушка – от друга.

Това противопоставяне беше “във въздуха”, то проникваше навсякъде, но то в никакъв случай не беше абсолютно. Мнозина амбициозни представители на интелигенцията влизаха във върхушката, а от своя страна самата властваща върхушка упорито флиртуваше с интелигенцията. Пресечната точка и сборно място на тези две тенденции беше дъщерята на мекия диктатор Тодор Живков – Людмила.

Нейната доминация върху културния живот в България покрива цяло десетилетие – от началото на 70-те до началото на 80-те години, което време и до днес се привижда на мнозина като своего рода “златен век” на българската култура.

Идейният хоризонт на Людмила Живкова, както и на кръга от амбициозни интелектуалци около нея, беше нисък. Той разширяваше комунистическото съзнание с не по-малко фалшивите алтернативи на окултизма (лъже-пророчицата Ванга и пр.), нео-гностицизма и теософията (по линията на Николай Рьорих), а също така и заемки от западноевропейския ренесансов хуманизъм, индуизма и т.н.

Но за фактически цялата българска интелигенция тогава това разчупване на доктринерските комунистически рамки действаше като половин освобождение. Под привидната партийна егида фактически се оспорваше идеологическият монопол на “Партията”. Тогавашната ни интелигенция едва ли се нуждаеше от кой знае колко повече. Тя беше по-скоро доволна и стимулирана.

Стимулите бяха и материални. Партията-държава фактически разполагаше с парите на цялото общество и чрез монополната си позиция можеше да преразпределя тези пари – чрез бюджета и другояче – по свое усмотрение. Така през 70-те години и особено във времето около честването на 1300-годишнината от българската държава в 1981 г. българската интелигенция беше материално най-преуспяващата обществена група (особено т. нар. художествено-творческа).

Поначало комунизмът е продукт пар екселанс на интелигенцията, а прогресистката вяра в образованието, науката, техниката, човешкия разум и т. н. е в основата на комунистическия проект. Реалният комунизъм като исторически феномен в действие – съветският – не е нищо друго освен осъществяване на архитипалната интелигенция – руската. Именно тя, руската интелигенция, чрез своето най-крайно западническо, атеистично, революционно, праволинейно и организирано крило – комунистите на Ленин – оглави руската революция от 1917 г. и дойде на власт.

Диктатура на пролетариата – работници и селяни – никога не е имало и не би могло да има. Имало е само диктатура на една част от интелигенцията чрез впрегнатия в държавната машина пролетариат. Преди да мутира в диктатура на самия държавно-партиен апарат.

Тъй или иначе комунизмът е дете на интелигенцията и неговите истински герои, като се започне от Маркс, Енгелс, Ленин и Благоев, са все интелигенти. Героят-работник е изкуствено умопостроение и той никога не е дал убедителен резултат. Така че в йерархията на ценностите на комунистическото общество интелигенцията винаги е имала аристократичен статус. Особено преди и след сталинския период.

В контекста на българската история главният митотворчески период е именно XIX век и то след започването на реформите (“Танзимат”) през 30-те години и най-вече след Кримската война. Тогава престижът на образованието сред българите е огромен, а главният герой на века е все нещо “даскал”.

Всички тези фактори, взети заедно – българската възрожденска координатна система, комунизмът като сбъдната интелигентска утопия, а също и специфичният флирт между българските властници и интелигенцията доведоха до това, че последната се превърна в най-престижна, привилегирована, авторитетна и важна обществена група.

През 70-те и 80-те години на нашия век българската интелигенция постигна исторически най-голямото си количествено разрастване, както и най-големият дял от обществените пари и почести от Освобождението насам. Имахме повече художници, поети, музиканти и научни работници, отколкото държава с подобен “хал” може да си позволи. Театрите, Киноцентърът, телевизията, радиото, редакциите на културните вестници, списания и алманаси, издателствата, висшите учебни заведения по изкуствата и т.н. – всичко това бяха места, в които протичаше жив, важен и полезен обществен мисловен процес.

От днешна гледна точка е ясно, че този процес нито е бил задълбочен, нито е стъпвал на що-годе здрава основа. Не. Бил е плитък, несамостоятелен, бездуховен, неориентиран.

Но – имаше обществен мисловен процес. Имаше общо пространство, към което всички гледаха. Имаше чувство за кауза, за мисия, за общност. Имаше – макар и с Езопов език – формулиране на обществените проблеми и мъгляви готовности за тяхното решаване. Имаше и функциониращи структури на културно и научно производство, което – макар и без да сваля звезди от небето – успяваше да прокара през идеологическото сито немалко качествени произведения.

Всичко това достигна своята истинска кулминация по времето на Горбачовата “перестройка” и “гласност”, когато – макар и по-късно и по-слабо от своите съответници в Прага, Варшава, Будапеща и Москва – българската интелигенция все пак успя да отговори на предизвикателството на времето и да не изостане кой знае колко много от своите “социалистически” посестрими в акуширането на прелома от 1989 г.

Именно 1990 г. беше кулминацията във възхода на българската интелигенция, когато поети, писатели, публицисти, музиканти, историци, философи, художници, театрали, кинематографисти и пр. станаха преки изразители на чувствата, мислите и копнежите на “народа”.

Сега е лесно да се види както духовната недостатъчност, така и неспособността на това умствено движение да осмисли историческото предизвикателство и да даде най-доброто решение. Но тогава нямаше нито кой да види тези основни недостатъци, нито кой да предложи по-добрата алтернатива.

Историята на българската реформа през последните 10 години е преди всичко един умствен провал, който впрочем продължава. Досега липсва каквото и да било значимо осмисляне на последното десетилетие от българската действителност. Равнището е все още на жълтата преса, главните действащи лица са все агенти от КГБ и изобщо “тайните служби”, а главните събития са все задкулисни интриги от всякакъв вид, все предавания на тайни “куфарчета” и пр.

България все още не може да излъчи един свой интелектуалец, който да извърши дело, сравнимо с това на Симеон Радев (чието равнище и без това не е високо) за драматичните последни десетина години – сега, когато повечето от участниците са все още живи.

Един анализ на десетилетието би показал – освен другото – и процеса на непрестанен упадък в статута на българската интелигенция. Тя изгуби и ролята си на обществен водач (поета от политиците), и привилегиите си при предишния режим, и парите си, и работните си места. Игралното кино фактически е в клинична смърт, а малкото му количество не доведе до добро качество. Доминиращият музикален стил стана най-нископробната чалга. Вестникарството стана синоним на жълта преса. Научните институти са по-скоро призраци, които извършват само символична дейност.

Вече няма нито чувство за общност, нито за кауза и мисия, както в класическите времена на интелигенцията. Липсва и ясното конституиране на обществената представа за Империята като носител на потисничеството (каквито бяха преди това Османската империя или Съветският съюз).

Тъкмо обратното – американската Империя се възприема от немалка част и от народа, и от интелигенцията като нещо, към което България трябва да се присъедини. За разлика от ситуацията при предишния режим, сателитността се привижда на мнозина интелектуалци като желана. Впрочем при сегашната икономическа разруха повечето от културните проекти в България са изобщо възможни благодарение на пари от Запада – от Империята (евро-атлантическите сили).

От своя страна именно тази сателитност несъмнено е пагубна за българската интелигенция, защото мисловната, интелектуалната, творческата работа винаги е свързана с управлението, т.е. с центъра. Периферията не мисли, а изпълнява. Тя изпълнява само функциите на посредник между Мозъка и физическите крайници-изпълнители. Затова е съвсем естествено присъединяването на България към Империята да ликвидира самия резон д’етр на всякакъв пълноценен български мисловен процес – по същия модел, по който хипермаркетите убиват местната търговия, а “МакДоналд’с” ликвидира местната хранителна култура.

Колкото повече запада българската интелигенция, толкова повече тя е неспособна нито да разбере западането си, а още по-малко да му противодейства. Намираме се в “динозавърска” ситуация и не е случайно, че почти всички авторитети в днешното българско общество произхождат от времената на “възхода” на интелигенцията ни през 70-те и 80-те години. Появилите се през последните десет години общественозначими личности са предимно политици, а когато са свързани с изкуствата – предимно глумци.

Самата интелигенция – със своето себеоплакване, със своето приемане на ниската максима, че “който плаща, той поръчва музиката”, сама всъщност прогласява своята продажност, своята обслужваща и забавляваща функция. Тя се отказва от проповед и поучение, съучастничи в общественото дискредитиране на самата идея, че проповедта и поучението е нещо добро, че само по този начин се изграждат ценностите и се утвърждава йерархията в обществото.

Българските властници днес нямат нужда от интелигенцията, защото повечето от тях – с изключение на 2-3-ма – не са държавници, а консуматори на властта за лични облаги. Те са гости във властта и затова гледат каквото могат да вземат от нея (т.е. от обществото) за себе си, а не какво могат да вземат от ума на интелектуалеца в полза на обществото. Новобогаташите също нямат нужда от интелигенцията, защото сами нямат умственото равнище да я използват по предназначение.

Самата пазарна стихия – особено в обрана страна като България – напълно маргинализира всяко истинско творчество, независимо дали е умствено или художествено – просто защото пазарът е масов и печалбите винаги идват от голямото количество, а не от голямото качество.

И ето как само за няколко години българската интелигенция премина от състояние на апотеоз към състояние на отмиране. Тя обаче има един прозорец във времето – вече създадена, вече живяла в състояние на общност, кауза, мисия, обществен мисловен процес – преди да изчезне като общественозначим феномен, да извърши някои изключително важни чисто мисловни действия: да осмисли собствената си най-нова история; да осъзнае големите процеси в обществото, в което живеем; да ги съпостави със съответните процеси в съвременния свят; да прозре основните предизвикателства на идващото хилядолетие; да формулира главните задачи, които стоят пред обществото; да види новите Империи, които са се надвесили върху човешката участ и върху участта на българската общност; да учлени каузата и мисията, която би спасила – поне би се опитала да спаси – обществото от саморазрушаване.

И в крайна сметка да стигне и до себеосмисляне-покаяние, като осъзнае, че от самото си начало тя е била един инструмент на човекобожието, един опит на човека да подмени сакралното, един заместител на “пътя към Храма”.

автор Георги Тодоров
Публикувано във в-к.“Култура“, Брой 45 (2105), 12 ноември 1999 г.